Стивън Кинг - Зеленият път

— Ще можеш ли да заспиш, как мислиш? — попита тя.

— Да, струва ми се — отвърнах, но, разбира се, не можах — лежах до изгрев слънце, като си мислех за „Целувката на смъртта“. Виждах Ричард Уидмарк, който безумно се хилеше, докато завързваше старицата в количката й и после я блъскаше по стълбите. „Ето какво правим с доносниците“ — каза й той. И после лицето му се превърна в лицето на Уилям Уортън, както изглеждаше в деня на пристигането си в блок Е и на Зеления път — Уортън, хилещ се като Уидмарк, Уортън, който крещеше: „Каква веселба, а? Нали?“ Не си направих труда да сляза за закуска, не и след всичко това. Слязох направо тук, в солариума, и започнах да пиша.

Призраци ли? Естествено.

Зная всичко за призраците.

— Хе-ей, момчета! — изсмял се Били. — Каква веселба, а? Нали?

Без да престава да крещи и да се хили, той отново се заел да души Дийн с веригата си. Защо не? Уортън знаеше онова, което знаеха и Дийн, и Хари, и моят приятел Брутъс Хауъл — можеха да го убият само веднъж.

— Удари го! — извикал Хари. Той бил сграбчил Уортън, опитал се да спре нещата още преди да са станали фатални, но затворникът го отхвърлил от себе си и сега Хари се мъчел да се изправи на крака. — Пърси, удари го!

Но Пърси просто стоял там, стиснал дъбовата палка в ръка и отворил очи, големи колкото супени паници. Обичаше онази своя проклета палка и човек би казал, че това е шансът, за който мечтаеше още откакто дойде в Студената планина… но сега, след като имал тази възможност, той бил прекалено уплашен, за да се възползва от нея. Това не бил някакъв си ужасен дребен французин като Делакроа или пък черен гигант, който като че ли изобщо не е в тялото си, като Джон Кофи — това бил самият развихрил се дявол.

Излязох от килията на Уортън, хвърлих папката и извадих 38-милиметровия си пистолет. За втори път през този ден забравях за болката, която изгаряше слабините ми. Не се съмнявах в разказа на Хари за безизразното лице и мътните очи на Били, но това не беше онзи Уортън, когото видях. Онова, което видях, бе лицето на звяр — без капчица разум, изпълнено с коварство… подлост… и радост. Да. Той вършеше онова, за което беше създаден. Мястото и обстоятелствата нямаха значение. Другото, което видях, бе червеното, подуващо се лице на Дийн Стантън. Човекът умираше пред очите ми. Уортън забеляза пистолета и обърна Дийн към него, така че почти сигурно трябваше да уцеля единия, за да прострелям другия. Синьото пламтящо око, което ме гледаше над рамото на Дийн, ме подканваше да стрелям. Другото око на Уортън бе скрито в косата на Стантън. Зад тях видях Пърси, който нерешително стоеше с полуизвадена палка. И тогава отворената врата към затворническия двор се изпълни с чудо от плът и кръв: Брутъс Хауъл. Бяха свършили с пренасянето на затворническата болница и той беше наминал да види кой иска кафе.

Бруталния нито за миг не се поколеба — той бързо отблъсна Пърси към стената, извади палката си и със страшната сила на дясната си ръка я стовари върху тила на Уортън. Разнесе се тъп звук — почти кух, сякаш под черепа на затворника нямаше никакъв мозък — и веригата около шията на Дийн най-после се отпусна. Уортън се свлече на земята и Стантън изпълзя настрани, като кашляше и притискаше ръка към гърлото си с изцъклени очи.

Коленичих до него и той силно поклати глава.

— Добре — дрезгаво промълви. — Погрижи се… за него! — Той посочи към затворника. — Заключи го! В килията!

След ужасния удар, който му нанесе Бруталния, не мислех, че има нужда от килия — мислех, че има нужда от ковчег. За съжаление не извадихме късмет. Уортън бе в безсъзнание, но съвсем не беше мъртъв. Лежеше проснат настрани, протегнал едната си ръка, така че пръстите му докосваха линолеума на Зеления път. Очите му бяха затворени и дишаше бавно, но равномерно. На лицето му дори се бе изписала миролюбива усмивка, сякаш беше заспал, слушайки любимата си приспивна песен. От косата му се процеждаше тънка червена струйка кръв и попиваше в яката на новата му затворническа риза. Това бе всичко.

— Пърси — казах аз. — Помогни ми!

Той не се помръдна. Просто стоеше до стената и зяпаше с широко отворените си замаяни очи. Мисля, че не съзнаваше точно къде се намира.

— По дяволите, Пърси, хвани го!

Този път Уетмор се раздвижи и Хари му помогна. Тримата заедно пренесохме изпадналия в несвяст Уортън в килията му, докато Бруталния помагаше на Дийн да се изправи на крака и го придържаше нежно като майка, докато Стантън се превиваше и кашляше.