Стивън Кинг - Зеленият път

Дийн пристъпил напред, за да отключи вратата. Той намерил съответния ключ от връзката на колана си и го пъхнал в ключалката. В мига, в който превъртал ключа и дърпал дръжката, Уортън се раздвижил. Надал висок нечленоразделен крясък — нещо като бунтовнически вик — който накарал Хари за момент да замръзне на място и парализирал Пърси Уетмор за цялата схватка. Чух крясъка през открехнатата врата и отначало не го свързах с каквото и да е човешко същество — помислих си, че на двора някак си се е появило куче и че са го наранили, че навярно някой злобен затворник го е ударил с мотика.

Уортън вдигнал ръце, прехвърлил веригата през главата на Дийн и започнал да го души. Той надал задавен вик и се навел напред под студената електрическа светлина на нашия малък свят. Затворникът с удоволствие го последвал, дори го бутнал вътре, като през цялото време крещял, ломотел и даже се смеел. С разперени настрани лакти и с юмруци до ушите на Дийн той дърпал веригата с всички сили, като стържел с нея назад-напред.

Хари се метнал върху гърба на затворника, увил мазната руса коса на новия ни питомец около дланта си и с другия си юмрук го заблъскал по лицето. Той също имаше палка, както и пистолет в кобура на кръста си, но от вълнение не се сетил да извади нито едното, нито другото. И преди бяхме имали проблеми със затворници, можете да се обзаложите, но никога който и да е от нас не е бил изненадван така, както Уортън изненада Стантън. Коварството му надхвърляше нашия опит. Никога преди, нито пък след това не съм виждал такова нещо.

Освен всичко беше и силен. Изчезнала цялата му отпуснатост. По-късно Хари ми каза, че било като да скочиш сред стоманени пружини, които някак си са оживели. Вече в коридора, близо до бюрото на дежурния, Уортън се извъртял наляво и отхвърлил Теруилигър от гърба си. Той се ударил в бюрото и се проснал на земята.

— Хе-ей, момчета! — изсмял се Били. — Каква веселба, а? Нали?

Без да престава да крещи и да се хили, отново се заел да души Дийн с веригата си. Защо не? Той знаеше онова, което знаехме и всички ние: можеха да го убият само веднъж.

— Удари го, Пърси, удари го! — извикал Хари, докато се мъчел да се изправи на крака. Но Пърси просто стоял там, стиснал дъбовата палка в ръка и отворил очи, големи колкото супени паници. Това била възможността, която търсел, бихте казали вие, златният му шанс да вкара в полезна употреба палката си, но той бил прекалено уплашен и объркан, за да го направи. Това не бил някакъв си ужасен дребен французин или пък черен гигант, който като че ли изобщо не е в тялото си — това бил самият развихрил се дявол.

Излязох от килията на Уортън, хвърлих папката и извадих 38-милиметровия си пистолет. За втори път през този ден забравях за болката, която изгаряше слабините ми. Не се съмнявах в разказа на Хари за безизразното лице и мътните очи на Били, но това не беше онзи Уортън, когото видях. Онова, което видях, бе лицето на звяр — без капчица разум, изпълнено с коварство… подлост… и радост. Да. Той вършеше онова, за което беше създаден. Мястото и обстоятелствата нямаха значение. Другото, което видях, бе червеното, подуващо се лице на Дийн Стантън. Човекът умираше пред очите ми. Затворникът забеляза пистолета и обърна пленника си към него, така че почти сигурно трябваше да уцеля единия, за да прострелям другия. Синьото пламтящо око, което ме гледаше над рамото на Дийн, ме подканваше да стрелям.

Като преглеждам онова, което съм написал, виждам, че съм нарекъл „Джорджийските борове“, мястото, където живея сега, „старчески дом“. Хората, които управляват заведението, няма да са много доволни! Според рекламните брошури, които държат във фоайето и пращат на перспективни клиенти, това е „модерен почивен комплекс за възрастни хора“. Дори имало Развлекателен център, пише в брошурата. Ние, които трябва да живеем тук (брошурата не ни нарича „затворници“, но аз понякога си мисля така), го наричаме просто „стаята с телевизора“.

Хората ме смятат за дръпнат, защото денем не слизам често да гледам телевизия, но всъщност не мога да търпя не тях, а предаванията. Опра, Рики Лейк, Карни Уилсън, Роланда — светът се сгромолясва покрай нас, а всички те приказват само за чукане на жени с къси полички и за мъже с разкопчани ризи. Е, по дяволите — „не съди, за да не бъдеш осъден“, пише в Библията, така че ще сляза от пиедестала си. Просто ако исках да прекарам времето си в такива неща, щях да се преместя три километра по-надолу в мотела „Щастливите колела“, към който в петък и събота вечер като че ли винаги се насочват полицейски коли, включили сирените и сините си светлини. Моята добра приятелка Илейн Конъли също смята така. Тя е на осемдесет, висока и слаба, все още изправена и с ясен поглед, много интелигентна и изтънчена. Ходи съвсем бавно, защото нещо не е добре с бедрата, и аз зная, че артритът в ръцете й причинява ужасни страдания, но тя има красива дълга шия — почти лебедова — и чудесна дълга коса, която пада върху раменете й, щом я разпусне.