Стивън Кинг - Зеленият път

— Във всеки случай — казах аз — пишех за това как Уортън дойде в блока и едва не уби Дийн Стантън — едно от момчетата, с които работех тогава.

— Как е можел да го направи? — попита Илейн.

— С коварство и заради невнимание — мрачно отвърнах. — Коварство от негова страна и невнимание от страна на надзирателите, които го доведоха. Основната им грешка се състоеше във веригата на китките му — беше малко прекалено дълга. Когато Дийн отключил вратата, водеща към блок Е, Уортън бил зад него. От двете му страни стоели надзиратели, но Андерсън се оказа прав — на Дивия Били просто не му пукаше за такива неща. Преметнал веригата си през главата на Дийн и започнал да го души.

Илейн потрепери.

— Така или иначе, аз си мислех за всичко това и не можах да заспя, така че слязох тук долу. Включих Ей Ем Си, тъй като смятах, че може би ще дойдеш и ще си направим една малка среща…

Тя се засмя и ме целуна по челото точно над веждата. Когато Джанис ми правеше така, цялото ми тяло настръхваше. Когато тази ранна утрин Илейн ме целуна по същия начин, отново настръхнах. Предполагам, че някои неща никога не се променят.

— … и даваха онзи стар черно-бял гангстерски филм от четирийсетте. „Целувката на смъртта“, така се казваше.

Усетих, че отново се разтрепервам, и се опитах да се овладея.

— Играеше Ричард Уидмарк — продължих аз. — Струва ми се, това беше първата му голяма роля. Двамата с Джанис не отидохме да го гледаме — обикновено пропускахме такива филми — но си спомням как прочетох някъде, че Уидмарк се представил страхотно в ролята на бандита. Сигурно. Той е светъл… сякаш не върви, а се плъзга по земята… винаги вика на хората „копеле“… приказва за доносници… колко мразел доносниците…

Въпреки всичките си старания отново започвах да треперя. Просто не можех да се удържа.

— Руса коса — промълвих аз. — Дълга руса коса. Гледах до момента, в който бутна онази старица в инвалидната количка по стълбите, после изключих телевизора.

— И той ти е напомнил за Уортън?

— Той беше Уортън — отвърнах. — От плът и кръв.

— Пол… — започна тя и замълча. Погледна към мъртвия екран на телевизора (кутията за кабелната телевизия отгоре все още бе включена и червените цифри продължаваха да показват 10, номера на Ей Ем Си), после отново към мен.

— Какво? — попитах аз. — Какво, Илейн? — И си помислих: „Сега ще ми каже, че би трябвало да престана да пиша за всичко това. Че трябва да скъсам вече изписаните страници и просто да се откажа.“

Тя обаче каза:

— Не позволявай това да те спре.

Зяпнах.

— Затвори си устата, Пол — ще лапнеш някоя муха.

— Извинявай. Просто… ами…

— Помислил си, че ще ти кажа точно обратното, нали?

— Да.

Тя взе ръцете ми в своите (лекичко, толкова лекичко — нейните дълги и красиви пръсти, нейните възлести и грозни стави) и се наведе напред, като впи в сините ми очи своите кафяви. Лявото й око беше леко замъглено от влагата на спускащото се отгоре му перде.

— Може да съм прекалено стара и слаба, за да живея — рече Илейн, — но не съм прекалено стара, за да съм в състояние да мисля. Какво са няколко безсънни нощи на нашата възраст? И какво е да видиш призрак по телевизията? Да не би да искаш да ми кажеш, че виждаш призрак за пръв път?

Помислих си за директора Мурс, за Хари Теруилигър и за Брутъс Хауъл, помислих си за майка ми, за Джан, жена ми, която почина в Алабама. Бях виждал призраци, да.

— Не — отвърнах. — Не ми беше за пръв път. Но, Илейн — това бе ужасен шок. Защото наистина беше той.

Тя отново ме целуна, после се изправи като трепереше и притискаше бедрата си с ръце, сякаш се страхуваше, че наистина могат да експлодират през кожата й, ако не е извънредно внимателна.

— Струва ми се, че си промених мнението за телевизията — рече. — Имам едно хапче, което си пазех за някой дъждовен ден… или нощ. Мисля, че ще го изпия и ще се върна в леглото. Може би трябва да направиш същото.

— Да — съгласих се аз. — Предполагам, че трябва.

За миг безумно си помислих дали да не и предложа да си легнем заедно, после видях болката в очите й и се отказах. Защото тя можеше да се съгласи и щеше да го направи единствено заради мен. Идеята беше лоша.

Излязохме от стаята с телевизора (няма да я величая с другото й име дори и иронично) един до друг. Опитвах се да вървя в крак със стъпките й, които бяха бавни и болезнено предпазливи. Сградата тънеше в тишина. Само някой стенеше в прегръдките на кошмара си зад някоя заключена врата.