Стивън Кинг - Зеленият път

Затворникът се изправи на крака, отправи на хилещия се Пърси изпълнен с омраза поглед и побърза след своя любимец, като разтриваше тила си. Бруталния (който не знаеше, че Уетмор е проявил невероятни признаци на умение) презрително изгледа Уетмор и тръгна след Дел, като клатеше връзката си с ключове.

Струва ми се, че онова, което се случи после, стана, защото Пърси наистина искаше да се извини — зная, че не е за вярване, но онази вечер той беше в изключително настроение. Ако е вярно, това само доказва циничната стара поговорка, която чух някога, нещо в смисъл, че никое добро дело не остава ненаказано. Спомняте ли си, че ви разказах как след като гони мишката до карцера в един от онези два случая, преди Делакроа да дойде при нас, Пърси мина малко по-близо от необходимото до килията на Президента? Това беше опасно — тъкмо затова Зеленият път бе толкова широк. Когато вървиш точно по средата му, от килиите не могат да те достигнат. Президента не му направи нищо, но си спомням как си помислих, че Арлен Битърбък би могъл, стига Пърси да минеше близо до него. Просто за да му даде урок.

Е, и Президента, и Вожда вече ги нямаше, но Дивият Бил Уортън беше заел мястото им. Той бе по-лош, отколкото Президента или Вожда изобщо някога са мечтали да са, и беше наблюдавал цялото представление, надявайки се да има възможност лично да излезе на сцената. Благодарение на Пърси Уетмор сега тази възможност му падаше в ръцете.

— Хей, Дел! — полузахилен извика Пърси, като тръгна след Бруталния и французина и мина прекалено близо до Уортън, без да го забелязва. — Хей, тъпо копеле, не го направих сериозно! Добре ли…

Уортън се бе изправил от койката си и светкавично се оказа пред решетките на килията — никога през годините си като надзирател не съм виждал някого да се движи толкова бързо, а по-късно в поправителния дом за момчета на двамата с Бруталния ни се е случвало да работим с младежи, които бяха истински спортисти. Той пъхна ръце между решетките и сграбчи Пърси първо за раменете на униформената му куртка и после за гърлото. Уортън го довлече до вратата на килията си. Уетмор заквича като прасе в кланица и видях в очите му, че си мисли, че ще умре.

— Колко си сладък — прошепна Уортън. Пусна едната си ръка от гърлото му и я прокара през косата му. — Мекичка! — ухилен каза той. — Като на момиче. Струва ми се, че предпочитам да го начукам в твоя гъз, отколкото в путето на сестра ти. — И наистина целуна Пърси по ухото.

Според мен Уетмор — който бе пребил Делакроа при пристигането му в блока за това, че случайно го е докоснал по слабините, спомнете си — отлично разбираше какво става. Съмнявам се, че го е искал, но мисля, че разбираше. Лицето му пребледня и петната по бузите му изпъкнаха като рождени белези. Очите му бяха огромни и влажни. От ъгъла на сгърчената му уста се процеждаше слюнка. Всичко това стана светкавично — започна и завърши за по-малко от десет секунди.

Двамата с Хари тръгнахме към тях с вдигнати палки. Дийн извади пистолета си. Но преди нещата да придобият по-опасни очертания, Уортън пусна Пърси и отстъпи назад, вдигнал ръце и озъбен в гадната си усмивка.

— Пускам го, просто си поиграх малко и го пускам. Няма да дам и косъм да падне от чудната главица на туй момче, тъй че недейте пак ме затваря в оназ проклета мека стая.

Пърси Уетмор се хвърли от другата страна на Зеления път и се сви до голата стена на празната килия там, като дишаше толкова шумно, че като че ли хлипаше. Най-после беше получил урока си да върви по средата на Зеления път и надалеч от хапещите зъби и сграбчващите лапи. Мисля, че щеше да го запомни по-дълго, отколкото всички съвети, които му бяхме дали след репетицията. На лицето му се бе изписал ужас и за пръв път, откакто го познавах, скъпоценната му коса беше разрошена. Приличаше на човек, току-що избягнал изнасилване.

Последва момент на пълно затишие и единственият звук, който се чуваше, бе хлипащото дишане на Пърси. Тишината наруши крякащ смях, толкова внезапен и безумен, че действаше шокиращо. „Уортън“ — бе първата ми мисъл, но не беше той. Смееше се Делакроа, застанал на отворената врата на килията си и сочещ с ръка към Пърси. Мишката отново седеше на рамото му и французинът приличаше на дребен, но зловещ магьосник, направил някаква гадория.

— Вижте го, подмокрил е гащите! — виеше Делакроа. — Вижте какво е направил! Бие другите с пръчката си, mais oui, някакъв mauvais homme, но когато някой докосне него, се попикава също като бебе!