Стивън Кинг - Зеленият път

Понечих да вляза през вратата на кухнята и Брад отново ме хвана за китката. Не зная за преди, но този път го правеше нарочно и ме стискаше така, че да ме заболи. Непрекъснато оглеждаше наоколо, за да се увери, че в ранната утринна влага няма никого, че няма кой да види как мъчи един от старците, за които се предполага, че трябва да се грижи.

— Какво правиш по онази пътека? — попита той. — Зная, че не ходиш там да си биеш чекии, тези дни отдавна са минало за теб, така че какво правиш?

— Нищо — отвърнах аз, като си повтарях да запазя спокойствие, да не му показвам каква болка ми причинява и да запазя спокойствие, да си спомня, че е споменал само за пътеката, че не знае за бараката. — Просто се разхождам. За да си проясня мозъка.

— Прекалено късно е за това, Поли, мозъкът ти никога повече няма да е ясен. — Отново стисна тънката ми старческа китка, натисна крехките ми кости и очите му постоянно шареха, за да се увери, че не го наблюдават. Брад не се страхуваше от това, че нарушава правилата — боеше се единствено да не го хванат, като ги нарушава. В това отношение също приличаше на Пърси Уетмор, който никога не оставяше човек да забрави, че е племенник на губернатора. — За старец като теб е цяло чудо, че си спомняш кой си. Адски си стар. Даже за музей като този. Май те е страх, Поли.

— Пусни ме — казах аз, като се опитвах да не хленча. Не само за да запазя гордостта си. Мислех си, че това може да го възбуди, както миризмата на пот понякога кара злото куче което иначе само би изръмжало да захапе. Това ме накара да се сетя за репортера, който отрази процеса на Кофи. Той беше ужасен човек на име Хамърсмит и най-ужасното в него бе, че самият той не го разбираше.

Вместо да ме пусне, Долън отново стисна китката ми. Простенах. Не исках да го направя, но не успях да се сдържа. Болеше ме цялото тяло, чак до глезените.

— Какво правиш там, Поли? Кажи ми.

— Нищо! — отвърнах аз. Не плачех, още не, но се страхувах, че скоро мога да се разплача, ако продължаваше да ме стиска така. — Нищо, просто се разхождам, обичам да се разхождам, пусни ме!

Той ме пусна, но само колкото да успее да хване другата ми ръка. Дланта ми беше затворена.

— Отвори я рече Брад, — дай на татко да види.

Отворих я и той изсумтя от отвращение. В дланта ми бяха само останките от втората препечена филийка. Бях свил дясната си ръка, когато той започна да стиска лявата ми, и по пръстите ми имаше масло — е, маргарин, тук няма истинско масло, разбира се.

— Влизай вътре да си измиеш проклетите ръце — каза, отстъпи назад и отново отхапа от сладката си. — Господи.

Качих се по стълбите. Краката ми трепереха, сърцето ми биеше като двигател с пропускащи клапи и с раздрънкани стари бутала. Когато хванах дръжката на вратата, която щеше да ме отведе в кухнята — и в безопасност — Долън рече:

— Ако кажеш на някого, че съм ти стискал бедната стара китка, Поли, аз ще им кажа, че си имал халюцинации. Най-вероятно начало на старческа деменция. И знаеш, че ще ми повярват. Ако имаш синини, ще си помислят, че сам си си ги направил.

Да. Всичко това бе вярно. И за пореден път можеше да го казва Пърси Уетмор, Пърси, който някак си беше останал млад и подъл, докато аз бях станал стар и уязвим.

— Няма да кажа на никого — измърморих. — Нямам какво да казвам.

— Точно така, старо сладурче. — Гласът му бе спокоен и подигравателен, глас на кретен, който си мисли, че винаги ще е млад. — И ще разбера какво правиш. Непременно. Чуваш ли ме?

Чувах го, да, но нямаше да му направя удоволствието да го кажа. Влязох вътре, минах през кухнята (сега можех да усетя миризмата на пържени яйца с наденички, но вече нямах апетит) и върнах дъждобрана на закачалката. После се качих по стълбите в стаята си, като си почивах на всяка крачка, за да дам на сърцето си възможност да се успокои, и събрах нещата си за писане.

Слязох в солариума и тъкмо сядах на малката масичка до прозорците, когато приятелката ми Илейн надникна през вратата. Изглеждаше уморена и, помислих си аз, болна. Беше сресала косата си, но все още бе по халат. Ние, старите сладури, не държим много на формалностите — обикновено просто не можем да си ги позволим.

— Не искам да ти преча — каза тя, — виждам, че се готвиш да пишеш…

— Не бъди глупава — прекъснах я аз. — Имам повече време, отколкото има Картър, за да си пие хапчетата за черния дроб. Хайде, влизай.

Тя влезе, но остана до вратата.

— Просто не можах да заспя и преди малко случайно погледнах през прозореца си… и…