Стивън Кинг - Зеленият път

Какво ще стане, ако гъбата е суха.

Пърси нахлупи шапката върху главата на Дел. Дребният мъж отново подскочи и простена, този път по-високо. Някои от свидетелите неспокойно се размърдаха на сгъваемите си столове. Дийн направи половин крачка напред, като се готвеше да помогне с ремъка за брадичката, и Пърси рязко му махна да се отстрани. Стантън го направи и леко се присви и потръпна, когато нова мълния разтърси бараката. Този път я последваха първите пръски дъжд по покрива. Те прозвучаха силно, все едно че някой хвърля шепи фъстъци по метална повърхност.

Чували сте израза „кръвта ми замръзна“, нали? Естествено. Всички сме го чували, но единственият път през целия ми живот, през който наистина се почувствах така, беше онази гръмотевична нощ през октомври 1932, десетина секунди след полунощ. Не беше заради отровния триумф, изписал се на лицето на Пърси Уетмор, когато отстъпи от скритата под шапката и качулката и пристегната със скоби фигура, седнала в скута на Стария Светльо — а заради онова, което трябваше да видя, но не видях. По бузите на Дел не се стичаше вода от шапката. Но го забелязах прекалено късно.

— Едуард Делакроа — казваше Пърси, — в съответствие със закона на щата, сега през тялото ти ще бъде пропуснато електричество, докато не умреш.

Хвърлих поглед към Бруталния. Разкъсваше ме болка, в сравнение с която уринарната ми инфекция беше като ударен пръст. „Гъбата е суха!“ — беззвучно му казах с устни аз, но той само поклати глава, без да ме разбира, и отново впи очи в маската върху лицето на французина, върху черната коприна на която се отпечатваха последните му няколко вдишвания и издишвания.

Протегнах ръка към лакътя на Пърси, но той се отдръпна и безизразно ме погледна. Погледът му беше мигновен, но ми каза всичко. По-късно щеше да ни залива с лъжи и хората, от които зависеха последствията, щяха да му повярват, но аз знаех истината. Той бе добър ученик за нещата, които го интересуваха, бяхме открили това по време на репетициите, и внимателно беше слушал обясненията на Джак Ван Хей за това как напоената със солен разтвор гъба провежда електричеството, насочва го и превръща заряда в своего рода електрически куршум за мозъка. О, да, Пърси отлично знаеше какво прави. Може и да съм му повярвал, когато по-късно каза, че не знаел докъде ще стигне всичко, но това няма никакво значение даже в графата за добри намерения, нали? Според мен е така. И все пак освен да изкрещя пред заместник-директора и пред всички свидетели на Джак Ван Хей да не включва електричеството, нямаше какво друго да сторя. Ако разполагах с още пет секунди, струва ми се бих могъл да извикам, но Пърси не ми даде това време.

— Нека Бог се смили над душата ти — каза той на задъханата, ужасена фигура на електрическия стол, после погледна покрай нея към замрежения правоъгълник, зад който стояха Хари и Джак, последният с ръка на прекъсвача, означен като „СЕШОАРЪТ НА МЕЙБЪЛ“. Лекарят се бе изправил отдясно на прозореца, впил очи в черната чанта между краката си, мълчалив и потънал в себе си, както винаги. — Превключи на две!

Отначало беше както обикновено — бръмченето, което бе малко по-високо от нормалното, но не много, и безсмисленият тласък напред на тялото на Дел в резултат от сгърчването на мускулите му.

После всичко се обърна наопаки.

Бръмченето престана да е равномерно. Към него се присъедини пропукване като от мачкане на целофан. Замириса ми на нещо ужасно, което не успях да определя като смесица от горяща коса и сюнгер, докато не видях изпод краищата на шапката да се вият сини езичета дим. От дупката в горната й част, през която влизаше проводникът, също пушеше — като дим, издигащ се от отвора на индианска палатка.

Делакроа започна да се разтърсва и гърчи на стола. Покритата му с маска глава се мяташе насам-натам, сякаш в някакъв яростен знак за отказ. Краката му биеха по пода с кратки удари, спъвани от скобите на глезените му. В небето изтрещя гръмотевица и дъждът заваля по-силно.

Погледнах към Дийн Стантън — той безумно ме зяпна в отговор. Изпод шапката се разнасяше приглушено пропукване, като от чамов чвор, избухващ в буен огън, и сега вече виждах, че през маската също е започнал да се процежда дим.

Хвърлих се към прозорчето на помещението за прекъсвача, но преди да успея да отворя уста, Брутъс Хауъл ме хвана за лакътя. Стисна ме толкова силно, че ръката ми изтръпна. Беше блед като платно, но не бе изпаднал в паника.

— Не казвай на Джак да го изключи — тихо рече той. — Каквото и да правиш, не му казвай това. Вече е прекалено късно да спираме.