Стивън Кинг - Зеленият път

— Не пее ли фалшиво, Кърт? — попита Бруталния. Нали знаете как можете да възпламените газ с една-единствена искра и да не се изгорите — като го направите, преди концентрацията да стане прекалено висока. Случаят беше аналогичен. За миг зяпнахме към Брутъс и после всички завихме в един глас. Високият ни, истеричен смях отекна из мрачния тунел. Сенките ни заподскачаха по стените. Накрая към нас се присъедини дори Пърси. Най-после смехът утихна и от него се почувствахме малко по-добре. Почувствахме се отново нормални.

— Добре, момчета — рече заместник-директорът, като бършеше насълзените си очи с кърпичка и от време на време продължаваше да изхлипва от смях, — какво, по дяволите, беше това?

— Екзекуция — отвърна Бруталния. Струва ми се, че тонът му изненада даже Андерсън, но не изненада мен, поне не много — той винаги се бе отличавал с бърза реакция. — Успешна екзекуция.

— Как, за Бога, можеш да наричаш такъв провал успех? Свидетелите няма да спят цял месец! По дяволите, оная дебела стара женска навярно няма да спи цяла година!

Бруталния посочи към количката и към фигурата под чаршафа.

— Той е мъртъв, нали? Що се отнася до твоите свидетели, повечето от тях утре вечер ще разказват на приятелите си колко справедливо е правосъдието — Дел изгорил живи цяла сюрия хора и ето че ние изгаряме жив самия него. Само че няма да кажат, че сме били ние. Ще кажат, че такава е била волята Божия, на която ние сме били проводници. В това може би дори има известна истина. И искаш ли да знаеш кое е най-хубавото? На повечето от приятелите им ще им се иска да са били тук, за да го видят. — Докато изричаше последните си думи, той отправи към Пърси отвратен и в същото време сардоничен поглед.

— И какво от това, ако перушината им е малко поразрошена? — попита Хари. — Те сами са поискали да дойдат, никой не ги е карал насила.

— Не знаех, че гъбата трябва да е мокра — с роботския си глас каза Пърси. — На репетициите изобщо не сме я мокрили.

Дийн го погледна с крайно отвращение и изръмжа:

— Колко години си пикал върху тоалетната дъска, преди някой да ти каже да я вдигаш?

Уетмор отвори уста да отговори, но аз му казах да млъкне. Колкото и да беше чудно, той се подчини. Обърнах се към Андерсън.

— Пърси прецака нещата, Къртис — ето какво стана. — Погледнах към Уетмор, като го предизвиквах да възрази. Той не каза нищо, може би защото прочете посланието в очите ми: по-добре Андерсън да чуе думите „глупава грешка“, отколкото „нарочно“. Освен това каквото и да кажеше тук долу в тунела, нямаше да има значение. Значение имаше онова, което винаги е интересувало хората като Пърси Уетмор — записаното или чутото от големите риби, от хората, които важеха. Онова, което има значение за такива като него, беше как ги представят във вестниците.

Шефът колебливо погледна петима ни. Погледна дори към Дел, но французинът си мълчеше.

— Предполагам, че можеше и да е по-зле — рече накрая.

— Точно така — съгласих се. — Можеше още да е жив.

Той примигна — тази възможност като че ли не му бе идвала наум.

— Утре искам на бюрото ми пълен доклад за всичко това — нареди Андерсън. — И никой от вас да не разговаря с директора Мурс за случилото се, докато не го направя аз. Ясно ли е?

Решително занимахме с глави. Щом искаше сам да съобщи на директора, ние нямахме нищо против.

— Ако никой от онези проклети драскачи не напише нещо във вестника си…

— Няма — прекъснах го аз. — Ако се опитат, редакторите им ще го изрежат. Прекалено ужасно е. Но те даже няма да се опитат — тази вечер всички бяха стари пушки. Знаят го толкова добре, колкото и самите ние.

Андерсън се замисли за миг, после кимна. Насочи вниманието си към Пърси и на обикновено любезното му лице се изписа отвращение.

— Ти си един малък задник — рече — и аз изобщо не те харесвам. — Кимна в отговор на изненаданото изражение на Уетмор. — Ако изпортиш на когото и да е от твоите приятелчета какво съм казал, аз ще го отричам, докато старата сива гъска на леля Роди не оживее, а тези хора тук ще ме подкрепят. Ще си имаш проблеми, синко.

Той се обърна и започна да се изкачва нагоре. Дадох му четири стъпала, после извиках:

— Къртис? — Спря и ме погледна. — Не трябва да се тревожиш за Пърси. Скоро се мести в „Брайър Ридж“. Нали така, Пърси?

— Веднага щом одобрят молбата му — прибави Бруталния.

— А дотогава всяка вечер ще телефонира, че е болен — намеси се Дийн.

Това стресна Уетмор, който не беше работил в затвора достатъчно дълго, за да има право на платени болнични. Погледна към Дийн с омраза и изрече: