Стивън Кинг - Зеленият път

Той предполагаше, че новината ще ме зарадва, при това съвсем основателно. Беше отделил от скъпоценното време за жена си, за да придвижи въпрос, решаването на който иначе би отнело половин година въпреки прословутите връзки на Пърси. И все пак сърцето ми се сви. Един месец! Но може би нямаше голямо значение, така или иначе. Това ме избавяше от естествения стремеж да изчаквам и да отлагам рискованото начинание, а начинанието, което замислях, наистина щеше да е много рисковано. Понякога в такъв случай е по-добре да скочиш, преди да си загубил куража си. Щом на всяка цена трябваше да се оправим с Пърси (не се съмнявах, че мога да накарам другите да последват собственото ми безумие), може би щеше да е най-добре това да стане още същата вечер.

— Пол? Там ли си? — Говореше малко по-тихо, сякаш си мислеше, че приказва на себе си. — По дяволите, реших, че връзката е прекъснала.

— Не, тук съм, Хал. Това е страхотна новина.

— Да съгласи се той и отново ме порази колко старчески звучеше гласът му. Някак си крехък. — О, зная какво си мислиш.

„Не, не знаеш, директоре — казах си аз. — И за милион години не можеш разбра какво си мисля.“

— Мислиш си, че нашият млад приятел ще е там за екзекуцията на Кофи. Навярно си прав — тя ще е доста преди Деня на благодарността, струва ми се — но можеш да го сложиш в помещението за прекъсвача. Никой няма да възрази. Включително и самият той, предполагам.

— Ще го направя — отвърнах аз. — Как е Мелинда, Хал?

Последва продължително мълчание — толкова продължително, та можех да си помисля, че връзката наистина е прекъснала, ако не чувах дишането му. Когато този път заговори, гласът му бе съвсем тих:

— Тя потъва.

Потъва. Хората от старото поколение използваха тази вледеняваща дума не за човек, който умира, а за човек, който постепенно губи желание за живот.

— Главоболието й като че ли отслабна… поне за момента… но не може да ходи без чужда помощ, не може да вдига предмети, изпуска се докато спи… — Последва нова пауза и после Мурс още по-тихо каза нещо, което не успях да разбера.

— Какво казваш, Хал? — намръщено попитах аз. В дневната влезе жена ми. Тя застана на вратата, като бършеше ръцете си в кухненска кърпа и ме гледаше.

— Псува — повтори с глас, като че ли колебаещ се между гняв и сълзи.

— О! Все още не разбирах какво има предвид, но нямах намерение да разпитвам. Не се и налагаше — той сам ми го обясни.

— В един момент е добре, съвсем нормална, приказва за цветната си градина, за роклята, която видяла в журнала, или за това как чула Рузвелт по радиото и колко чудесно говорел, и после, съвсем ненадейно започва да бълва най-ужасни неща, най-ужасни… думи. Не повишава глас. Може би щеше да е по-добре, ако го правеше, струва ми се, защото тогава… нали разбираш, тогава…

— Ще е все едно, че не е на себе си.

— Точно така — признателно потвърди той. — Но да я слушаш да говори онези ужасни мръсотии със сладкия си глас… извини ме, Пол. — Думите му се провлачиха и чух, че шумно си прочиства гърлото. После продължи по-спокойно, но също толкова измъчено: — Иска да повикам пастор Доналдсън. Зная каква утеха е за нея той, но как да го помоля? Представи си, че си седи и й чете Светото писание, а тя започне да му говори мръсотии? Може да го направи, снощи стана точно така. Каза ми: „Моля те, подай ми онова списание, куролизец такъв.“ Пол, откъде може да е чула такъв език? Откъде може да е научила тези думи?

— Не зная. Хал, вкъщи ли ще си бъдеш довечера?

Когато беше добре и се владееше, а не бе потънал в тревоги и скръб, Хал Мурс можеше да се държи хапливо и саркастично. Струва ми се, че подчинените му се страхуваха от това му качество повече, отколкото от гнева или презрението му. Сарказмът му, обикновено нетърпелив и често груб, можеше да разяжда като киселина. И сега малка доза от нея обля и мен. Беше неочаквано, но като цяло това ме зарадва. В края на краищата, изглежда, не беше се отпуснал напълно.

— Не отвърна той. — Ще водя Мелинда на бал. Ще танцуваме и после ще кажем на цигуларя, че е шибано копеле.

Притиснах устата си с длан, за да не се разсмея. За щастие бързо ми мина.

— Извинявай — продължи той. — Напоследък не ми се събира много сън и съм станал малко дръпнат. Разбира се, че ще съм си вкъщи. Защо питаш?

— Предполагам, че няма значение — отвърнах аз.

— Да не искаш да наминеш насам, а? Защото щом снощи си бил на работа, тази вечер също ще си дежурен. Освен ако не си се разменил с някого?

— Не, не съм се разменил. Дежурен съм.