Стивън Кинг - Зеленият път

— Така или иначе нямаше да е разумно. Не и в състоянието, в което е Мелинда сега.

— Може и да си прав. Благодаря за новината.

— Няма нищо. Моли се за моята Мелинда, Пол.

Отвърнах му, че ще се моля, като си мислех, че мога да сторя нещо повече от това. Господ помага на онези, които си помагат сами, както казваха в черквите от детството ми. Затворих и погледнах към Джанис.

— Как е Мели? — попита тя.

— Не е добре. — Повторих й онова, което ми беше разказал Хал, включително и за псувните, макар да не споменах за „куролизеца“ и за „шибаното копеле“. Завърших с думата на Хал — „потъва“ — и Джан тъжно кимна. После ме погледна по-внимателно.

— Какво замисляш? Замисляш нещо, и то навярно не е хубаво. Изписано е на лицето ти.

Не можеше да става и дума да я лъжа — това не бе присъщо на отношенията ни. Просто й казах, че е най-добре да не знае, поне за момента.

— Мислиш ли, че… че може да ти навлече неприятности? — Не изглеждаше особено разтревожена — по-скоро заинтригувана — и това е едно от нещата, които винаги съм харесвал в нея.

— Може би.

— Мислиш ли, че е нещо добро? — Може би. — Продължавах разсеяно да въртя с пръст шайбата, като в същото време с другата си ръка натисках вилката.

— Искаш да те оставя да разговаряш по телефона сам? — попита тя. — Да се проявя като добра женичка и да си изляза? Да сготвя нещо? Да ти оплета топли чорапи?

Кимнах.

— Не бих се изразил точно така, но…

— Ще имаме ли гости за обяд, Пол?

— Надявам се.

Веднага се свързах с Бруталния и Дийн, защото и двамата имаха телефон. Хари нямаше, поне засега, но най-близкият му съсед имаше и аз знаех номера му. Хари ми позвъни двайсетина минути по-късно, много засрамен от факта, че се обажда за моя сметка и пелтечещ обещания „да си плати своето“, когато пристигнела следващата ни сметка. Казах му, че няма проблем, и го попитах дали може да дойде вкъщи на обяд. Прибавих, че тук ще са Бруталния и Дийн и че Джанис е обещала да приготви прочутото си зеле с майонеза… да не споменавам за още по-прочутия си ябълков пай.

— Обяд просто така, без повод? — скептично попита Теруилигър.

Признах, че искам да поговоря с тях за нещо, но казах, че по телефона не е удобно да му обяснявам по-подробно. Хари се съгласи да дойде. Затворих, отидох до прозореца и замислено погледнах навън. Макар че бяхме нощна смяна, не бях събудил нито Бруталния, нито Дийн, а и гласът на Хари не звучеше така, като че току-що съм го измъкнал от леглото. Изглежда, не бях единственият, който имаше проблеми със случилото се предишната нощ и като се имаше предвид безумието, което замислях, това навярно беше добре.

Бруталния живееше най-близо до мен и пристигна в единайсет и четвърт. Дийн се появи петнайсет минути по-късно, а Хари — вече облечен за работа — петнайсетина минути след Стантън. Джанис ни поднесе в кухнята студени телешки сандвичи, салата и леден чай. Само допреди един ден щяхме да обядваме на страничната веранда и да се радваме на ветреца, но след гръмотевичната буря температурата рязко бе спаднала и откъм хребетите духаше леден вятър.

— Заповядай на масата с нас — казах на жена си.

Тя поклати глава.

— Мисля, че не искам да знам какво сте намислили — така ще се тревожа по-малко. Ще хапна в дневната. Тази седмица имам среща с госпожица Джейн Остиън 19 19 Джейн Остин (1775–1817) — английска писателка. — Б.пр. , а тя е много приятна събеседничка.

— Коя е Джейн Оустън? — попита Хари, когато Джанис излезе. Твоя роднина ли е, или на жена ти, Пол? Братовчедка? Хубава ли е?

— Тя е писателка, глупако — каза му Бруталния. — Умряла е още преди Бетси Рос да избродира звездите на първото знаме.

— А — засрами се Хари. — Не си падам много по книгите. Предпочитам радиото.

— Защо ни извика, Пол? — попита Дийн.

— Първо заради Джон Кофи и господин Джингълс. — Тримата изглеждаха изненадани, което бях очаквал — мислеха си, че искам да разговаряме или за Делакроа, или за Пърси. Може би и за двамата. Погледнах към Дийн и Хари. — Онова нещо с господин Джингълс — онова, което направи Кофи — стана много бързо. Не зная дали сте стигнали там навреме, за да видите до каква степен беше смазана мишката.

Дийн поклати глава.

— Но видях кръвта по пода.

Обърнах се към Бруталния.

— Онзи кучи син Пърси я размаза — просто отвърна той. — Би трябвало да умре, но не умря. Кофи й направи нещо. Някак си я излекува. Зная, че звучи безумно, но го видях със собствените си очи.