Стивън Кинг - Зеленият път

— Това няма да се случи — казах.

— Откъде, за Бога, можеш да си толкова сигурен?

Не му отговорих. Просто нямах представа как да започна. Още отначало знаех, че ще се стигне до това, но въпреки всичко нямах представа как да им го обясня. Бруталния ми помогна.

— Смяташ, че не го е извършил той, нали, Пол? — недоверчиво ме погледна той. — Смяташ, че е невинен.

— Сигурен съм, че е невинен.

— Откъде, за Бога, можеш да си сигурен?

— От две неща. Едното от тях е обувката ми. — Наведох се напред и започнах да им разказвам.

Някога господин Х. Дж. Уелс написа книга за човек, който изобретил машина на времето, и аз открих, че като пиша спомените си, съм създал своя машина на времето. За разлика от тази на Уелс тя може да пътува само в миналото — всъщност назад към 1932, когато бях главен надзирател в блок Е в щатския затвор „Студената планина“ — но въпреки това е зловещо ефикасна. И все пак тази машина на времето ми напомня за стария форд, който имах в онези дни: човек може да е сигурен, че в крайна сметка ще тръгне, но никога не знае дали превъртането на ключа ще е достатъчно, за да запали двигателя, или ще трябва да излезе и дълго да върти манивелата.

Откакто започнах да разказвам историята за Джон Кофи, обикновено запалвах съвсем лесно, но вчера ми се наложи да въртя манивелата. Струва ми се, че това е така, защото стигах до екзекуцията на Делакроа и подсъзнателно не съм искал да пиша за нея. Беше ужасна смърт, жестока смърт, и всичко само заради Пърси Уетмор, младеж, който обичаше да си реши косата, но не можеше да търпи да му се присмиват — дори и един полуплешив дребничък французин, на когото не му предстоеше да доживее до следващата Коледа.

Както с повечето мръсни работи обаче, най-трудно е просто да започнеш. За двигателя няма значение дали използваш ключа, или въртиш манивелата — независимо как ще запали, обикновено продължава да работи еднакво. Вчера с мен стана точно така. Отначало думите излизаха на отделни изрази, после на цели изречения, след това започнаха да се изливат като порой. Открил съм, че писането е особена и доста ужасяваща форма на припомняне — в него има някаква цялостност, която изглежда почти насилствена. Възможно е да ми се струва така само защото съм много стар (понякога се чувствам така, сякаш това се е случило зад моя гръб), но не мисля. Според мен съчетанието от молив и спомен поражда някаква действена магия, при това опасна. Като човек, познавал Джон Кофи и видял какво може да прави с мишките и с хората, аз се чувствам в правото си да го твърдя.

Магията е опасна.

Във всеки случай вчера писах цял ден и думите просто се изливаха от мен, солариумът на този прекрасен старчески дом изчезна и на негово място се появи складът в края на Зеления път, в който за последен път са сядали толкова много от моите проблемни деца. Застанали до стълбите, които водеха към тунела под пътя, ние с Дийн, Хари и Бруталния наобиколихме Пърси Уетмор над още димящия труп на Едуар Делакроа и го накарахме да повтори обещанието си, че ще подаде молба за преместване в щатската лудница „Брайър Ридж“.

В солариума винаги има свежи цветя, но вчера по обед можех да усетя единствено отвратителната смрад на изгоряла човешка плът. Бръмченето на моторната косачка долу на моравата бе заменено от кухия звук на падащите капки вода, бавно процеждащи се през свода на тунела. Пътуването беше започнало. Върнах се в 1932 година, ако не с тяло, поне с душата и разума си.

Пропуснах обяда, писах докъм четири часа и когато най-после оставих молива на масата, ръката ме болеше. Бавно изминах разстоянието до края на коридора на втория етаж. Там има прозорец, който гледа към служебния паркинг. Брад Долън, санитарят, който ми напомня за Пърси и който е прекалено любопитен къде ходя и какво правя по време на разходките си, кара стар шевролет с лепенка върху задния капак, на която пише: „ВИДЯХ ГОСПОД И ИМЕТО МУ Е ТРИТОН“. Нямаше го — смяната на Брад бе свършила и той се беше прибрал в онази проклета дупка, която нарича свой дом. Представям си каравана със стени, облепени с плакати от порносписания, и с кутии от бира в ъглите.

Излязох през кухнята, където вече бяха започнали да приготвят вечерята.

— Какво носите в онази торба, господин Еджкоум? — попита ме Нортън.

— Празна бутилка. Открих в гората извора на младостта. Всеки следобед по това време ходя там и си наливам малко вода. Пия я преди лягане. Хубава е, уверявам те.