Стивън Кинг - Зеленият път

Онази сутрин бях разговарял с Хал Мурс и той ми каза, че мозъчният тумор на Мелинда я кара понякога да изпада в пристъпи, по време на които държи ужасен език… което по-късно жена ми определи (съвсем колебливо, защото не беше сигурна, че наистина става дума за едно и също нещо) като синдром на Туре. Треперенето на гласа му, съчетано със спомена за това как Джон Кофи бе изцелил уринарната ми инфекция и строшения гръбнак на мишката на Делакроа, накрая ме бяха подтикнали да прекрача границата, разделяща пасивното мислене от истинското действие.

Имаше още нещо. Нещо, което трябваше да направя с ръцете на Джон Кофи и с обувката си.

Така че повиках хората, с които работех, хората, на които бях доверявал живота си през годините — Дийн Стантън, Хари Теруилигър и Брутъс Хауъл. Те дойдоха вкъщи на обяд в деня след екзекуцията на Делакроа и поне ме изслушаха, когато им очертах плана си. Разбира се, и тримата знаеха, че Кофи е изцелил мишката, а Бруталния дори го беше видял. Затова когато предположих, че ако отведем Джон Кофи при Мелинда Мурс може да стане ново чудо, те не ми се изсмяха. Дийн Стантън постави най-трудния въпрос: ами ако Джон Кофи избяга, докато е извън затвора?

— Ами ако убие и друг? — попита. — Не искам да си загубя работата, нито пък да отида в затвора — имам жена и деца, чиято прехрана лежи единствено върху моя гръб — но не мисля, че искам на съвестта ми да тежи и още някое убито момиченце.

Последва мълчание. Тримата ме гледаха и чакаха да видят какво ще отговоря. Знаех, че всичко ще се промени, ако им кажех онова, което ми бе на езика — бяхме стигнали до точка, връщането назад от която най-вероятно щеше да стане невъзможно.

Само че поне за мен връщането вече бе станало невъзможно. Отворих уста и казах:

— Това няма да се случи.

— Откъде, за Бога, можеш да си толкова сигурен?

Не му отговорих. Просто нямах представа как да започна. Още отначало знаех, че ще се стигне до това, но въпреки всичко нямах представа как да им го обясня. Бруталния ми помогна.

— Смяташ, че не го е извършил той, нали, Пол? Смяташ, че е невинен.

— Сигурен съм, че е невинен — потвърдих аз.

— Откъде, за Бога, можеш да си сигурен?

— От две неща. Едното от тях е обувката ми.

— Обувката ти ли? — възкликна той. — Каква връзка има обувката ти с това, дали Джон Кофи е убил онези момиченца?

— Снощи свалих едната си обувка и му я дадох — отвърнах аз. — След екзекуцията, когато нещата малко се бяха поуспокоили. Пъхнах я между решетките и той я взе с онези свои големи ръце. Казах му да я завърже. Трябваше да се уверя, разбирате ли, защото обикновено проблемните ни деца носят само чехли — човек, който наистина иска да се самоубие, може да го направи с връзките на обувките си. Всички го знаем.

Те закимаха.

— Той я постави в скута си и правилно кръстоса краищата на връзките, но стигна само дотам. Според собствените му думи бил съвсем сигурен, че като момче някой му е показвал как се прави — може би баща му или някое от гаджетата на майка му след смъртта на баща му — но бил забравил.

— И аз като Бруталния все още не разбирам каква общо има обувката ти с това, дали Кофи е убил близначките на Детерик — обади се Дийн.

Отново им разказах историята за отвличането и убийството — нещата, които прочетох през онзи горещ ден в затворническата библиотека с пламнали слабини и в присъствието на хъркащия в ъгъла Гибънс, както и онова, което по-късно ми съобщи репортерът Хамърсмит.

— Кучето на семейство Детерик не хапело, но лаело като за световно — казах аз. — Човекът, който отвлякъл момичетата, го укротил, като му дал наденички. С всяка следваща се приближавал все повече и докато животното дояждало последната, той протегнал ръка, сграбчил го за главата и я извил. Строшил му врата.

По-късно, когато стигнали при Кофи, водачът на отряда — помощник-шериф Макгий, така се казвал — забелязал в джоба на гащеризона му нещо изпъкнало. Отначало Макгий си помислил, че може да е пистолет. Кофи казал, че е обяд, и се оказало тъкмо това — два сандвича и туршия, завити във вестник и завързани с връв. Кофи не си спомнял кой му ги е дал, само че била жена по престилка.

— Сандвичи и туршия, но никакви наденички — отбеляза Бруталния.

— Никакви наденички — потвърдих аз.

— Ами естествено — рече Дийн. — Нали е нахранил с тях кучето.

— Е, точно така казал и прокурорът по време на процеса, но ако Кофи е развил сандвичите и е дал наденичките на кучето, как е завързал отново вестника с онази връв? Не зная кога изобщо би имал такава възможност, но засега да оставим това. Този човек не може да завърже дори най-обикновен възел.