Стивън Кинг - Зеленият път

— Може и да ви подмладява — обади се Джордж, другият готвач, — но външно хич не ви личи.

При тези думи всички се засмяхме и аз излязох навън. Открих, че се оглеждам за Долън, въпреки че колата му я нямаше, ядосах се сам на себе си, че съм го оставил до такава степен да ми влезе под кожата, и пресякох игрището за крокет. Зад него е неравното малко игрище за голф, което изглежда толкова по-хубаво на снимките в рекламните брошури за „Джорджийските борове“, а още по-нататък е пътеката, която лъкатуши сред горичката на изток от старческия дом. Покрай пътеката има две стари бараки, нито едната от които не се използва в последно време. Щом стигнах до втората, която се намира по-близо до високата каменна стена между територията на „Джорджийските борове“ и джорджийската магистрала 47, аз влязох вътре и останах там известно време.

Вечерта се нахраних добре, погледах малко телевизия и си легнах рано. Често ми се случва да се будя и да се промъквам обратно в стаята с телевизора, в която гледах стари филми. Не и снощи обаче — снощи спах като къпан и не ме споходи нито един от сънищата, които ме преследват, откакто започнах литературната си авантюра. Всичкото това писане трябва да ме е изтощило — нали знаете, вече не съм млад.

Когато се събудих и видях, че снопът слънчеви лъчи, който обикновено осветява пода в шест сутринта, е стигнал чак до крачетата на леглото ми, аз светкавично скочих, толкова разтревожен, че почти не усетих артритното болезнено прерязване в бедрата, коленете и глезените си. Облякох се колкото можех по-бързо, после тръгнах по коридора към прозореца, който гледа към служебния паркинг. Надявах се, че мястото, на което Долън оставяше стария си шевролет, все още е празно. Понякога той закъснява с около половин час…

По нямах късмет. Колата беше там и ръждиво блестеше под утринното слънце. Защото напоследък господин Брад Долън има причина да пристига навреме, нали? Да. Старият Поли Еджкоум замисля нещо и той възнамерява да разбере какво. „Какво правиш там, Поли? Кажи ми.“ Най-вероятно вече ме дебнеше. Щеше да е най-благоразумно да остана където си бях… само че не можех.

— Пол?

Обърнах се толкова рязко, че едва не паднах. Беше приятелката ми Илейн Конъли. Очите й се разшириха и тя протегна ръце, сякаш за да ме подхване. Имаше късмет, че запазих равновесие — артритът й е ужасен и ако бях паднал в ръцете и, навярно щях да я счупя на две като суха съчка. Романтиката не умира, когато преминеш в странния свят отвъд осемдесетте, но можеш да забравиш за онези глупости с „Отнесени от вихъра“.

— Извинявай — каза тя. — Не исках да те плаша.

— Няма нищо. — Ведро й се усмихнах. — Така е по-приятно да се разсъниш, отколкото да си наплискаш лицето със студена вода. Трябва да те наема да го правиш всяка сутрин.

— Търсеше колата му, нали? Колата на Долън.

Нямаше смисъл да я лъжа, така че кимнах.

— Иска ми се да можех да съм сигурен, че е в западното крило. Готвя се да се измъкна за малко навън, но не искам той да ме вижда.

Тя се усмихна — бледа сянка на закачливата усмивка, която трябва да е имала като момиче.

— Любопитно копеле, нали?

— Да.

— Той не е в западното крило. Вече слизах долу да закусвам и мога да те уверя, че е там, защото надникнах. В кухнята е.

Погледнах я слисан. Знаех, че Долън е любопитен, но чак пък толкова?

— Можеш ли да отложиш утринната си разходка? — попита Илейн.

Замислих се.

— Предполагам, че бих могъл, но…

— Но не би трябвало.

— Не. Не би трябвало.

„А сега — помислих си аз — ще ме попита къде ходя и каква работа имам в онази гора, че е толкова важна.“

Но не ме попита. Вместо това отново ми отправи дяволитата си усмивка. Изглеждаше странна и абсолютно невероятна на прекалено изтощеното й, прекалено болезнено лице.

— Познаваш ли господин Хауланд? — попита тя.

— Естествено — отвърнах аз, макар че не го виждах много често. Той беше в западното крило, което за „Джорджийските борове“ се равняваше едва ли не на съседна държава. — Защо?

— Знаеш ли какво особено има в него?

Поклатих глава.

— Той — усмихна се широко Илейн — е един от последните петима обитатели на „Джорджийските борове“, които имат разрешение да пушат. Това е така, защото е дошъл преди промяната на правилника.

„Принципът на дядото 20 20 Принцип в законодателството на някои щати в САЩ, според който новите законодателни актове не могат да отнемат стари права и привилегии. — Б.пр. “ — помислих си аз. Нима имаше по-подходящо място за прилагането му от един старчески дом?