Стивън Кинг - Зеленият път

— Откъде знаеш?

— Беше тук преди няколко дни. Пърси също я видя. Бруталния я нарече Стиймбоут Уили.

В отговор Пърси изръмжал, но не казал нищо. Вече почуквал с палката по-бързо по опакото на дланта си.

— Гледайте — извикал Дийн. — Миналия път дойде чак до бюрото. Искам да видя дали пак ще го направи.

Мишката го направила, като по пътя заобиколила отдалече Президента, сякаш не й харесвала миризмата на нашия отцеубиец. Тя огледала две от празните килии, даже се покатерила да подуши голите койки, после се върнала на Зеления път. А Пърси стоял там през цялото време и почуквал ли почуквал с палката, без да говори, изпълнен единствено с желание да я накара да съжалява, че се е върнала. Изпълнен с желание да й даде урок.

— Добре, че не се налага вие, момчета, да я слагате на Стария Светльо — заинтригуван въпреки волята си, рекъл Бил. — Щяхте да изгубите адски много време, докато я завържете и й сложите шапката.

Пърси продължавал да мълчи, но съвсем бавно стиснал палката между пръстите си, така както човек държи хубава пура.

Мишката спряла на същото място като преди, на по-малко от метър от бюрото, и погледнала към Дийн като затворник пред решетките на килия. За миг погледнала и към Бил, после отново насочила вниманието си към Дийн. Пърси като че ли изобщо не забелязвал нищо.

— Храбро малко копеле, трябва да й го призная — казал Бил. После леко повишил глас. — Хей! Хей! Стиймбоут Уили!

Мишокът трепнал и размърдал уши, но не избягал, дори не проявил каквито и да е признаци, че се готви да избяга.

— Гледайте сега — рекъл Дийн, като си спомнил как Бруталния дал на животинчето парченце от сандвича си. — Не зная дали ще го направи пак, но…

Той отчупил малко от една бисквита и пуснал парчето пред мишката. В продължение на една-две секунди тя само гледала към оранжевата троха, като душела и мърдала тънките си като нишки мустачета. После протегнала лапички, взела парченцето, седнала на задните си крака и започнала да яде.

— Мътните ме взели! — възкликнал Бил. — Яде така изискано, като свещеник в събота вечер!

— Пък на мен повече ми прилича на някой черньо, който се тъпче с диня — отбелязал Пърси, но никой от надзирателите не му обърнал внимание. Нито пък Вожда или Президента. Мишката довършила бисквитата, но продължила да седи на мястото си, пазейки равновесие с помощта на опашчицата си, и гледала нагоре към гигантите в сини дрехи.

— Дай аз да опитам — казал Бил. Той отчупил още едно парче от бисквита, навел се над бюрото и внимателно го пуснал. Животинчето го подушило, но не го докоснало. — Ъхъ — рекъл. — Трябва да се е нахранила.

— Не — отвърнал Дийн, — просто знае, че си външен човек, това е всичко.

— Външен ли? Аз! Тук съм почти от толкова време, колкото и Хари Теруилигър! А може и от по-дълго!

— Кротко, старче, кротко — ухилил се Дийн. — Само гледай дали не съм прав. — Пуснал на земята ново парче от бисквитата. Съвсем естествено мишката го взела и отново започнала да яде, без да обръща внимание на парченцето на Бил. Но преди да успее да си гризне един-два пъти, Пърси хвърлил палката си към нея като копие.

Мишката била малка цел и трябва да отдадем дължимото на дявола — ударът бил адски точен и спокойно можел да отнесе главата на „Уили“, ако рефлексите й не били толкова бързи. Тя се навела — да, точно така, както би направил и човек — и пуснала парчето бисквита. Тежката дъбова палка прелетяла над главата и гърба й достатъчно близо, за да разроши козината й (поне така ми каза Дийн, така и го предавам, макар да не съм сигурен, че наистина му вярвам), после се ударила в зеления линолеум и отскочила към решетките на една от празните килии. Мишлето не изчакало да разбере дали не е станала грешка — очевидно помнело някакъв друг подобен сблъсък, обърнало се и светкавично изчезнало по коридора към карцера.

Пърси изревал от разочарование — знаел колко близо бил до целта — и отново се втурнал след животинчето. Бил Додж го хванал за ръката, навярно съвсем инстинктивно, но той се откъснал. И все пак, каза ми Дийн, вероятно тъкмо това спасило живота на Стиймбоут Уили. Пърси не само искал да убие мишката, а да я смаже, така че се затичал с огромни, комични скокове като елен, тропайки с тежките си черни работни обувки, Мишлето едва успяло да избегне последните му два скока, първият на едната страна, вторият — на другата.

— Мамка му! — извикал Пърси, като блъснал с длан по вратата. После започнал да рови из ключовете си, готвейки се да влезе в карцера и да продължи преследването.