Стивън Кинг - Зеленият път

Дийн тръгнал по коридора след него. Нарочно вървял бавно, за да се овладее. Отчасти му се искало да се присмее на Уетмор, каза ми той, но в същото време изпитвал желание да го сграбчи, да го обърне, да го залепи за вратата на стаята и да го накара да види звезди посред бял ден. Разбира се, най-вече просто бил стреснат — работата ни в блок Е беше да свеждаме кавгите до минимум, а на практика кавгата бе бащиното име на Пърси. Съжителството с него беше все едно да се опитваш да свалиш детонатора на бомба, докато зад гърба ти някой бие чинели. С една дума, предизвикваше безпокойство. Стантън твърдеше, че виждал това безпокойство в очите на Арлен Битърбък… дори в очите на Президента, макар този господин обикновено да бе леден като консервирана краставица.

Но имало и още нещо. Дийн вече бил започнал да възприема мишлето като — е, може би не като приятел, но като елемент от живота в блока. Оттук и онова, което Пърси направил и се опитвал да направи, автоматично ставало лошо. А фактът, че той никога не би разбрал как така не е прав, представляваше съвършен пример защо не подхождаше за работата, която смяташе, че върши.

Пърси изобщо не понасяше да изглежда глупаво и всички ние го знаехме. Така че, когато Дийн стигнал до края на коридора, вече се бил овладял и знаел как да се справи с проблема.

— Пак те изигра — ухилен му казал Стантън.

Той свирепо го изгледал и отметнал косата от челото си.

— Мери си приказките, цайс. Ядосан съм. Не влошавай положението.

— Значи пак е ден за пренасяне, а? — отвърнал му, без да се смее… но с присмех в очите. — Е, когато свършиш всичко този път, имаш ли нещо против да измиеш пода?

Пърси погледнал към пода. После погледнал към ключовете си. Помислил си за поредното продължително, уморително и безплодно тършуване из стаята с меки стени, докато всички наоколо стоели и го наблюдавали… включително Вожда и Президента.

— Проклет да съм, ако разбирам какво е толкова смешно — казал. — Тук не ни трябват мишки — вече и без това си имаме достатъчно гадини.

— Както кажеш, Пърси — отвърнал Дийн и вдигнал ръце. За миг бил убеден, каза ми следващата вечер, че той ще се нахвърли отгоре му. Тогава към тях се приближил Бил Додж и загладил нещата:

— Струва ми се, че си изпуснал това. — Подал на Пърси палката му. — Два пръста по-ниско и щеше да строшиш гърба на малкото копеленце.

— Да, не беше зле — гордо отвърнал той и грижливо прибрал палката си в глупавия й калъф. — В гимназията играех бейзбол и нямах грешка.

— Я стига, бе, наистина ли? — попитал Бил и уважението в гласа му (макар че намигнал на Дийн, когато Пърси се извърнал) било достатъчно, за да дозаглади положението.

— Да. Веднъж играх в Ноксвил. Онези гражданя изобщо не успяха да разберат къде е топката. Можеше да стане страхотна игра, ако съдията не беше такъв кретен.

Дийн можел да остави нещата така, но бе по-старши от него и част от работата на по-старшия е да обучава, а по онова време — преди Кофи и Делакроа — все още смяташе, че той се поддава на обучение. Така че протегнал ръка и хванал по-младия мъж за ръката.

— Не е зле да помислиш за онова, което току-що направи — казал. Имал намерение, по-късно ми обясни, да говори със сериозен, но не и осъдителен тон. Във всеки случай не прекалено осъдителен.

Само че при Пърси това не действаше. Той може и да не се научи… за разлика от нас.

— Хей, цайс, зная какво правех — опитвах се да хвана онази мишка! Ти какво, да не си сляп?

— Освен това стресна Бил, мен и всички тях — отвърнал му и посочил към Битърбък и Фландърс.

— И какво от това? Не са бебета, в случай, че не си забелязал. Макар че през повечето време се отнасяте към тях точно така.

— Ами, просто на мен не ми харесва да ме стряскат — изтътнал Бил, — а пък аз работя тук, Уетмор, в случай, че не си забелязал. Аз не съм някой от твоите кретени.

Пърси го погледнал с присвити очи и с известна неувереност.

— И не ги стряскаме повече от необходимото, защото и без това са под страхотно напрежение — прибавил Дийн. Все още говорел тихо. — Хората под такова напрежение могат да се пречупят. Да се наранят. Да наранят други. Понякога също докарват неприятности и на нас.

При тези думи устата на Уетмор потръпнала. Идеята за неприятности имаше власт над него. Причиняването на неприятности беше едно. Съвсем друго обаче бе да ги изпита на свой гръб.

— Нашата работа е да разговаряме, а не да крещим — казал Дийн. — Човек, който крещи на затворниците, не може да се владее.