Стивън Кинг - Зеленият път

Когато си тръгнах, Вожда се усмихваше. Навярно си мислеше за хижата си в Монтана и за жена си, легнала с оголена гръд на светлината на огъня.

Скоро щеше да влезе в още по-горещ огън, не се съмнявах в това.

Тръгнах обратно по коридора и Дийн ми разказа за схватката си с Пърси предишната вечер. Струва ми се, че нарочно ме чакаше, за да го направи, и аз внимателно го изслушах. Винаги слушах внимателно, когато ставаше дума за Пърси, защото напълно бях съгласен с Дийн — смятах, че Уетмор е от онези хора, които могат да докарат много неприятности както на самия себе си, така и на нас.

Когато Дийн завършваше разказа си, покрай нас мина старият Ту-Ту с червената си количка със закуски, покрита с написани на ръка цитати от Библията („Но Господ ще съди своя народ“, Второзаконие 32:36; „Аз ще изискам и вашата кръв, в която е вашият живот“, Битие 9:5, и други подобни ободрителни, повдигащи духа мисли), и ни продаде сандвичи и сода. Дийн ровеше в джоба си за дребни и казваше, че вече нямало да видим Стиймбоут Уили, че проклетият Пърси Уетмор завинаги го бил уплашил. В този момент старият Ту-Ту попита:

— Тогаз к’во е онуй хей там?

Двамата погледнахме и ето че самата мишка подскачаше по средата на Зеления път. Потича известно време, после спря, огледа се наоколо с умните си малки, лъскави очички, после отново продължи.

— Хей, мишко! — рече Вожда. Мишлето спря и погледна към него с потрепващи мустачки. Казвам ви, сякаш проклетото животинче знаеше, че са го повикали. — Да не си някакъв духовен водач? — Битърбък му подхвърли парче сирене от вечерята си. То падна точно пред мишката, но Стиймбоут Уили почти не му обърна внимание, а просто продължи нататък по Зеления път, като оглеждаше празните килии.

— Шефе Еджкоум! — извика Президента. — Според теб това малко копеле знае ли, че Уетмор го няма? Аз мисля така, за Бога!

Бях съгласен с него… но нямах намерение да го казвам на глас.

Хари излезе в коридора, като закопчаваше панталона си в движение, както правеше винаги след освежителните няколко минути, прекарани в тоалетната. Той се спря с широко отворени очи. Ту-ту също беше зяпнал — тъпо хилене, което правеше от меката и беззъба долна половина от лицето му неприятна картина.

Мишокът спря на обичайното си място, уви опашка около лапичките си и погледна нагоре към нас. Това отново ми напомни за рисунките, които бях виждал, на съдии, които издават присъди над нещастни затворници… и все пак дали някога бе имало толкова дребен и безстрашен затворник като този? Не че животинчето наистина беше затворник, разбира се — можеше да идва и да си отива, когато си поиска. Но тази мисъл не ме напускаше и отново си казах, че повечето от нас ще се чувстват също толкова нищожни, когато наближаващият съд Божи постанови края на живота ни, но че малцина от нас ще са в състояние да гледат толкова храбро.

— Погледнете го само — рече старият Ту-Ту. — Седи си там най-спокойно.

— Още нищо не си видял, Ту — отвърна Хари. — Я виж това. — Бръкна в джоба на ризата си и извади парче сушена ябълка с канела, увито във восъчна хартия. Отчупи крайчето и го хвърли на пода. Ябълката беше суха и твърда и аз си помислих, че ще отскочи точно покрай мишлето, но то протегна лапичка така небрежно, като човек, който размазва муха, за да убие времето, и го свали на земята. Всички се разсмяхме от възхищение и изненада — звук, който би трябвало да накара животинчето да избяга, но то едва потрепна. Взе в лапички парчето сушена ябълка, облиза го няколко пъти, после го пусна и вдигна поглед към нас, сякаш ни казваше: „Не е лошо, какво друго имате?“

Ту-Ту отвори количката си, извади един сандвич, отви го и отчупи парченце пушен колбас.

— Не си прави труда — предупреди го Дийн.

— Какво искаш да кажеш? — попита той. — Нито една жива мишка няма да се откаже от пушен колбас, ако успее да се докопа до него. Направо си се побъркал.

Но аз знаех, че Дийн е прав, и можех да разбера по лицето на Хари, че той също го знае. Приходящите бяха едно, постоянните — съвсем друго. Като че ли онова мишле някак си усещаше разликата. Невероятно, но факт.

Старият Ту-Ту хвърли парченцето колбас на земята и животинчето естествено почти не му обърна внимание — подуши го веднъж, после отстъпи назад.

— Проклет да съм — обидено рече затворникът.

Протегнах ръка.

— Дай ми го.

— К’во — същия сандвич ли?

— Същия. Ще ти го платя.

Той ми го подаде. Повдигнах хляба, откъснах ново парченце месо и го пуснах пред бюрото. Мишката веднага се приближи, взе го в лапичките си и започна да яде. Колбасът беше изчезнал още преди да можем да си кажем името.