Стивън Кинг - Зеленият път

— Господи! — възкликнах с тих, разтреперан глас. — Боже мили! Това са парчета от онази макара, нали? Но защо? Защо са там горе?

— Като дете не бях толкова едър, колкото съм сега — рече Бруталния. — Израснах най-вече между петнайстата и седемнайстата си година. Дотогава бях дребен. И когато за пръв път отидох на училище, се чувствах мъничък като… е, предполагам, може да се каже мъничък като мишле. Бях уплашен до смърт. И знаеш ли какво направих?

Поклатих глава. Навън вятърът отново зави. Паяжините в ъгълчетата между гредите се разлюляха като прогнила дантела. Никога не съм бил на място, на което да съм усещал такава явна призрачност. И тъкмо тогава, докато стояхме и гледахме към треските от макарата, довела до толкова беди, започнах да проумявам онова, което сърцето ми разбираше още откакто Джон Кофи извървя Зеления път — вече не можех да върша тази работа. Депресия или не, повече не можех да гледам как хората минават през кабинета ми, за да поемат към смъртта си. Дори още само един щеше да ми дойде твърде много.

— Поисках от майка ми една от носните й кърпички — продължи Бруталния. — И щом се усетех малък и ми се доплакваше, аз се измъквах навън, помирисвах парфюма й и вече не се чувствах толкова зле.

— Да не би да смяташ… какво?… че мишката е гризала парченца от онази оцветена макара, за да й напомня за Делакроа? Че една мишка…

Той ме погледна. За миг си помислих, че виждам в очите му сълзи, но навярно съм сбъркал.

— Не казвам нищо, Пол. Но ги намерих там горе и усетих аромат на мента, също като теб — знаеш, че е така. И повече не мога да върша това. Повече няма да върша това. Ако видя дори само още един човек на онзи стол, направо ще умра. В понеделник ще подам молба да ме прехвърлят в поправителния дом за момчета. Ако я одобрят преди следващата екзекуция, добре. Ако ли не, напускам и се връщам към фермерството.

— Изобщо развъждал ли си нещо друго освен камъни?

— Няма значение.

— Зная, че няма — съгласих се аз. — Мисля, че и аз ще подам молба.

Той внимателно ме погледна, за да се увери, че не го баламосвам, после кимна, сякаш въпросът бе уреден. Вятърът пак зафуча, този път достатъчно силно, за да накара гредите да проскърцат, и двамата неспокойно огледахме тапицираните стени. Струва ми се, че за миг можехме да чуем Уилям Уортън — не Били Хлапето, не него, за нас Уортън още от първия си ден в блока беше „Дивия Бил“ — да крещи и да се смее, казвайки ни, че ще бъдем адски радостни да се избавим от него, но че никога няма да го забравим. Беше прав и за двете.

Що се отнася до онова, за което двамата с Бруталния се договорихме през онази нощ в карцера, стана точно така. Сякаш над онези малки парченце оцветено дърво бяхме положили тържествен обет. Нито един от нас повече не участва в екзекуции. Смъртта на Джон Кофи беше последната.

Старческият дом, в който доизживявам последните си дни, се нарича „Джорджийски борове“. Намира се на стотина километра от Атланта и е на около двеста светлинни години от живота, който водят повечето хора — хора, да речем, под осемдесетгодишна възраст. Вие, които четете тези редове, се надявате бъдещето ви да не ви готви подобно място. То не е ужасно, не и като цяло — има кабелна телевизия, храната е добра (макар че има съвсем малко неща, които човек да може да сдъвче), но по свой начин е също толкова убийствено, колкото беше и блок Е в Студената планина.

Тук даже има един, който малко ми напомня за Пърси Уетмор, получил работата си на Зеления път заради роднинството си с губернатора на щата. Съмнявам се, че този човек тук е роднина на каквато и да е важна личност, въпреки че се държи така. Казва се Брад Долън. Постоянно си реши косата, също като Пърси и в задния му джоб винаги има нещо за четене. При Пърси това бяха списания като „Аргоси“ и „Менс Адвенчър“, а при Брад — онези малки брошурки, наречени „Буйни шеги“ и „Гадни шеги“. Той постоянно пита хората защо французинът пресякъл пътя, колко поляци са нужни, за да завият електрическа крушка, или колко души носят ковчега по време на погребение в Харлем. Също като Пърси Брад е глупак, който смята, че нищо не е смешно, ако не е гадно.

Нещо, което Брад ми каза онзи ден, ми се стори наистина умно, но не му вярвам много — дори спрелият часовник е верен два пъти дневно, гласи поговорката. „Страхотен късметлия си, че нямаш онази болест на Алцхаймер, Поли“ — каза ми. Мразя да ме нарича Поли, но той така или иначе продължава да го прави и вече съм се отказал да го моля да престане. Има и други изрази — не съвсем поговорки — които се отнасят до Брад Долън. Една от тях гласи „Можеш да отведеш един кон до вода, но не можеш да го накараш да пие“, според друга „Можеш да го облечеш, но не можеш да го изведеш“. Той прилича на Пърси и по ината си.