Стивън Кинг - Зеленият път

— Качи се горе. Ти си по-нисък от мен, така че ще трябва да се качиш почти до върха, но ще те държа за краката.

— Имам гъдел по краката, да знаеш — казах аз и започнах да се качвам. — Особено по коленете.

— Ще го имам предвид.

— Добре — отвърнах, — защото счупеният крак е прекалено висока цена, за да откриеш откъде е дошла една-единствена мишка.

— А?

— Няма значение. — Главата ми вече беше стигнала до покритата с телена мрежа крушка по средата на тавана и усещах, че стълбата леко се люлее под тежестта ми. Чувах как зимният вятър стене навън. — Просто ме дръж.

— Държа те, не бой се. — Здраво ме хвана за прасците и аз се качих още едно стъпало нагоре. Сега темето ми беше на по-малко от петнайсетина сантиметра от тавана и можех да видя паяжините, които няколко предприемчиви паяка бяха изплели в ъгълчетата между гредите. Светнах си с фенерчето, но не успях да забележа нищо, което да си струваше риска от качването. — Не — каза той. — Търсиш прекалено надалече, Пол. Погледни наляво, там, където се събират онези две греди. Виждаш ли ги? Едната малко е избеляла.

— Виждам ги.

— Освети мястото помежду им.

Направих го и почти незабавно видях онова, което искаше да ми покаже той. Гредите бяха свързани с шест щифта и един от тях липсваше, оставяйки черна, кръгла дупка с големината на 25-центова монета. Погледнах я, после със съмнение погледнах през рамо към Бруталния.

— Мишката наистина беше малка — казах, — но чак пък толкова малка? Струва ми се, че грешиш.

— Но е отишла точно там — възрази той. — Съвсем сигурен съм.

— Не разбирам откъде си сигурен.

— Приближи се още — не се бой, държа те — и помириши.

Направих каквото ми каза, като се хванах с лявата си ръка за една от другите греди. Това ме накара да се почувствам малко по-добре. Вятърът навън отново зави и от дупката в лицето ми лъхна струя въздух. Усетих острия дъх на зимната нощ в крайния Юг… и още нещо.

Аромат на мента.

„Не позволявайте с господин Джингълс да се случи нищо лошо“ — можех да чуя думите на Делакроа, изречени с глас, който нямаше да остане спокоен. Можех да го чуя, можех да усетя и топлинката на господин Джингълс, когато французинът ми го подаде — само едно мишле, несъмнено по-умно от повечето от себеподобните си, но така или иначе просто мишле. „Не позволявайте на онзи гадняр да направи нещо на мишката ми“ — бе казал той и аз му бях обещал. Винаги им обещавах накрая, щом Зеленият път престанеше да е мит или предположение и се превръщаше в нещо, което наистина трябваше да изминат. Ще пратите ли това писмо на брат ми, с когото не сме се виждали от двайсет години? Обещавам. Ще кажете ли петнайсет молитви за успокоение на душата ми? Обещавам. Може ли да умра с духовното си име и да се погрижите да бъде написано на надгробния ми камък? Обещавам. Само така човек можеше да ги накара да тръгнат и да го направи добре, само така можеха да седнат на стола, който се намираше на края на Зеления път, без да полудеят. Разбира се, не бях в състояние да изпълня всички тези обещания, но спазих онова, което дадох на Делакроа. Що се отнася до самия французин, той плати ужасна цена. Гаднярът му причини страдания, адски страдания. О, зная какво беше извършил, но никой не заслужаваше онова, което се случи с Едуар Делакроа, щом попадна в жестоките обятия на Стария Светльо.

Аромат на мента.

И на още нещо. Нещо вътре в онази дупка.

С дясната си ръка извадих от джоба на ризата си писалка. С лявата продължавах да се държа за гредата и вече не се тревожех, че Бруталния без да иска ще погъделичка чувствителните ми колене. С пръстите на същата си ръка развъртях капачката на писалката, пъхнах писеца в дупката и измъкнах нещо навън. Беше малка, яркожълта треска и отново чух гласа на Делакроа, този път толкова ясно, че духът му може да е бил заедно с нас в стаята — в същата стая, в която Уилям Уортън прекара толкова много от времето си.

„Хей, момчета! — този път каза гласът — зарадваният, удивен глас на човек, който е забравил, поне за известно време, къде е и какво го очаква. — Елате и вижте какво може да прави господин Джингълс!“

— За Бога! — промълвих. Чувствах се така, сякаш се задушавам.

— Намери още една, нали? — попита Бруталния. — Аз намерих три-четири.

Слязох долу и насочих лъча на фенерчето към широката му, отворена длан. Върху нея имаше няколко трески, пръснати като миниатюрни клечици за игра на микадо. Две от тях бяха жълти, като онази, която бях намерил аз. Една бе зелена, друга — червена. Не бяха боядисани, а оцветени с пастел.