Стивън Кинг - Клетка

— Как точно разбраха, че не е една от тях? — попита тийнейджърката.

— Не знам — вдигна рамене мъжът с пощенската чанта. — Сигурно са я подушили или нещо такова.

— Може да са прочели мислите й — предположи Том.

— А може и да не са могли да ги прочетат — изтъкна девойката.

— Можем само да гадаем как са я надушили — разпери ръце Хент, — но аз видях какво се случи след това. Разкъсаха горката женица на парчета. Буквално на парчета, там, на улицата.

— Кога се случи това? — попита Клей. Забеляза, че Алис се олюлява, и я прегърна през раменете.

— Малко преди девет тази сутрин. В Топсфийлд. Тъй че, ако видите някаква тайфа, която върви по Йела Брик Роуд и носи касетофон, който дъни „Защо не можем да бъдем приятели?“… — Той ги изгледа мрачно под сиянието на фенерчетата, прикрепени на главата му. — … не бих се втурнал към тях, крещейки „кемо сейб!“ 21 21 Израз, често използван в сериала „Самотният рейнджър“, с който главният герой Джон Рийд се обръща към приятеля си — индианеца Тонто. Приблизителното му значение е „верен приятел“. — Б. пр.

Както и вие, надявам се. — Той се умълча. — Послушайте ме — рече след малко, — не продължавайте на север. Дори и да не ви застрелят на границата на Ню Хампшир, походът дотам ще бъде чиста загуба на време.

Ала въпреки съвета му, тримата спътници не се отклониха от курса си. Поговориха си още известно време с него, след което възобновиха пътешествието си към Мейн.

Щом напуснаха Северен Андоувър, Клей, Том и Алис спряха на един пешеходен надлез на Магистрала 495. Облаците отново се сгъстяваха, ала луната удържа на попълзновенията им достатъчно дълго, за да освети шестте платна, задръстени с безкрайни върволици изоставени превозни средства. Близо до моста, на който стояха, в най-южното платно се бе преобърнал огромен шестнайсетколесен тир, изглеждащ като праисторически мастодонт. Клей забеляза, че около него бяха поставени оранжеви конуси, което означаваше, че някой все пак бе решил да предпази шофьорите на движещите се по магистралата коли (не че това бе довело до някакви резултати). Задната част на ремаркето на огромния камион бе обгорена, от двете й страни бяха спрели полицейски коли, В тази част от магистралата не се виждаха трупове, но в най-отдалеченото западно платно проблясваха нечии фенерчета.

— Всичко изглежда толкова истинско, че чак тръпки ме побиват… — промълви Том.

— На мен пък ми прилича на специален ефект от филм — отвърна Алис и художникът долови уморено безразличие в тона й. — От тези, на които отиваш с голяма кока-кола и огромен пакет пуканки, за да гледащ края на света. Как ги наричаха? Компютърна анимация? Както и да е, нещо от сорта беше. — Тя вдигна маратонката пред себе си. — Това е единственото истинско нещо, което ми трябва. Нещо, което е достатъчно малко, за да го държа в ръката си. Да вървим.

По Шосе № 28 също имаше много изоставени превозни средства, но положението не можеше да се сравнява със стълпотворението от возила на магистралата. Малко след четири сутринта вече бяха в покрайнините на Метуен — родното място на Роско Хент, господина със стерео фенерчетата. Тримата бяха приели за чиста монета разказа му, ето защо не изгаряха от желание изгревът да ги завари на открито. Избраха си мотел на пресечката между 28-о и 495-о шосе, пред който бяха паркирани дузина автомобили. Всички изглеждаха изоставени и въпреки че Клей не можеше да прецени дали наистина бе така, беше убеден в правотата си. И защо не? Пътищата бяха проходими, но само ако вървиш пеша. Клей и Том спряха на паркинга и размахаха фенерчетата си.

— Ние сме нормални! — извика мустакатият. — Нормални! Влизаме!

Тримата зачакаха. Никакъв отговор от онова, което табелата окачествяваше като „Суийт Вали Ин, минерален басейн, кабелна телевизия и групови намаления“.

— Хайде да влизаме — рече тийнейджърката. — Краката ме болят. Пък и съвсем скоро ще се съмне, нали?

— Вижте! — Клей се наведе, за да вземе нещо от асфалта. Беше компактдиск с албума „Любовни песни“ на Майкъл Болтън.

— А ти твърдиш, че били поумнели — изсумтя очилатият мъж.

— Недей да съдиш прибързано — рече художникът, докато вървяха към мотела. — Някой трябва да го е изхвърлил, нали?

— По-скоро го е изтървал — предположи Том.

Алис насочи лъча на фенерчето си към находката:

— Какъв е тоя?

— Миличка — усмихна се мъжът с мустачките, — не ти трябва да знаеш. — Взе диска от ръцете на Клей и го хвърли.