Стивън Кинг - Клетка

Никой не си направи труда да извика „Хей, госпожо, всичко наред ли е?“ или „Човече, защо не кажеш, на жена си да млъкне?“ Изгнаниците с фенерчетата просто продължиха да се тътрят по Магистрала 128.

— … защото всичко, което имаме, са тези деца, за които трябва да се грижим, при положение че едва се грижим за себе си, той има пейсмейкър на сърцето, питате ли се какво ще правим, когато батериите се изтощят, а? Всичко ни е тип-топ, та и тези деца! Искате ли ги? — Тя се огледа, очите й лудешки проблясваха. — Хей! Някой иска ли дете? Малкото момиченце се размърда неспокойно.

— Натали, ще събудиш Порша — каза Грегъри.

Жената на име Натали започна да се смее.

— Голям праз. Знаеш ли колко ми пука за това на фона на цялата тая шибания! — Хората около тях продължиха да вървят, сякаш нито чуваха, нито виждаха какво става около тях. Безразличието им беше толкова отблъскващо, че Клей си помисли: „Ето какви сме всъщност Ето как се държим, когато нещата се преобърнат. Когато няма телевизионни камери, горящи сгради и Андерсън Купър, който да ни казва: «Ето ни отново в студиото на „Си Ен Ен“ в Атланта.» Така става, когато цялата държава престане да функционира поради тотално умопомрачение.“

— Можем да ви помогнем — каза художникът. — Ще нося момчето, докато намерите нещо по-добро, в което да го сложите. Тази количка вече за нищо не става. — Погледна Том, който само кимна и вдигна рамене.

— Стойте далеч от нас — изхриптя Натали, изведнъж в ръката й изникна пистолет. Не беше голям — навярно най-много да е бил двайсет и втори калибър, ала дори двайсет и втори калибър може да се окаже фатален, ако куршумът попадне на точното място.

Клей чу познатия звук и разбра, че Том и Алис също са извадили оръжията си, насочвайки ги към жената на име Натали. Ето как започваха кръвопролитията.

— Прибери пистолета, Натали — каза й кратко. — Ще ви оставим на мира.

— Най-накрая да кажеш нещо умно — процеди жената и със свободната си ръка отметна един своенравен кичур от окото си. Сякаш изобщо не забелязваше, че спътниците на Клей я държат на прицел. Сега хората, които минаваха покрай тях, ги погледнаха, но единствената им реакция беше да ускорят крачка, за да се отдалечат по-бързо от евентуалната престрелка.

— Хайде, Клей — прошепна Алис и го хвана за китката. — Да се махаме, преди някой да бъде застрелян.

Отново продължиха по пътя си. Момичето го държеше за ръката, сякаш бяха гаджета — „Гаджета на малка среднощна разходка“ — помисли си художникът. Сърцето му още биеше до пръсване. Чак до следващия завой Том пристъпваше заднишком, държейки в готовност пистолета си — Клей предполагаше, че искаше да реагира своевременно, ако Натали все пак реши да използва детското си пищовче. И беше напълно прав. Стрелбата в гръб вървеше в комплект с рухналата, държава и отменените до второ нареждане телефонни услуги.

В часовете преди разсъмване, докато вървяха по Шосе № 102 източно от Манчестър, чуха някаква едва доловима музика.

— Боже мили — промълви Том и спря. — Та това е „Разходката на малкото слонче“!

— Какво! — изгледа го учудено Алис.

— Един инструментал от ерата на бигбендовете — обясни мъжът с италианските мустачки. — На „Лес Браун и прочутия му оркестър“, нещо такова беше. Майка ми има плочата.

В този миг двама мъже спряха до тях, за да си поемат дъх. Бяха възрастни, но изглеждаха в доста добра форма. „Досущ като наскоро пенсионирали се пощальони, които обикалят на стоп Котсуолдс 22 22 Хълмиста местност в централна Англия, известна с природната си красота. Наричат я „Сърцето на Англия“. — Б. пр. “ — помисли си Клей.

Единият носеше раница — от онези с металните рамки, които започват от тила ти и стигат чак до задника ти, — на чийто фон сакчето, което спътникът му бе преметнал през рамо, изглеждаше направо смешно. Трийсеткалибровата двуцевка, която висеше на другото обаче, елиминираше в зародиш всяка подигравка. Господин Великанска раница изтри потта от сбръчканото си чело с опакото на китката си и рече:

— Майка ти може да е имала версия на Лес Браун, синко, но най-вероятно плочата й е била или на Дон Коста, или на Хенри Манчини. Те бяха доста популярни навремето. Що се отнася до това… — Той наклони глава в посоката, откъдето се чуваше музиката. — То не е нищо друго, освен самият Лорънс Уелк 23 23 Лорънс Уелк (1903–1992) — известен композитор, чиято „Разходка на малкото слонче“ е от 1962 година; Лес Браун (1912–2001) и „прочутият оркестър“ е един от най-нашумелите бигбендове и създава много хитове през трийсетте и четирийсетте; Дон Коста (1925–1983) е аранжор и продуцент, работил с Франк Синатра, а Хенри Манчини (1924–1994) е един от най-големите филмови композитори на времето си, известен с мелодията за „Розовата пантера“. — Б. пр. .