Стивън Кинг - Клетка

— Най-вероятно да се озовем в престрелка с някой селски здравеняк, който защитава дома — изтъкна Клей. — Или с онези, които са му видели сметката. Генераторите явно се задействат при евентуално спиране на тока и ще работят, докато имат гориво.

— Дори там да има нормални, разумни хора, които да ни пуснат вътре — което едва ли ще бъде разумна постъпка — отбеляза Том, — какво ще направим? Ще ги помолим да използваме телефона ли?

Тримата обмислиха и възможността да спрат някъде и да пробват да си присвоят някакво превозно средство (точно тази дума употреби Том), ала в крайна сметка се отказаха. Ако границата с Ню Хампшир се охраняваше от шерифи или престъпници, придвижването с шевролет „Тахо“ едва ли беше най-разумното решение.

Ето защо продължиха да вървят и естествено на границата ги очакваше само някаква малка табела (какво друго да сложат на черен селски път с две платна) с надпис „ДОБРЕ ДОШЛИ В НЮ ХАМПШИР! BIENVENUE!“

Единствените звуци, които достигаха до ушите им, бяха ромоленето на дъждовните капки по листата на дърветата и нежните въздишки на мекия бриз. Е, и шумоленето на някое животинче. Клей, Том и Алис спряха за момент пред табелата, оглеждайки района, след което пристъпиха напред и оставиха Масачузетс зад гърба си.

Чувството, че са сами, изчезна, щом стигнаха табелата с надпис „Магистрала 38“ и „Манчестър 28 км“. По Магистрала 38 вървяха и други Изгнаници с фенерчета, ала когато половин час по-късно поеха по 128-а — широк, осеян с най-различни отпадъци път, който се простираше почти право на север — потокът от хора се превърна в пълноводна река. Движеха се главно на групички от по трима-четирима души и не проявяваха интерес към нищо и никого, сякаш цялата им вселена се изчерпваше със спътниците им.

Срещнаха една четирийсетгодишна жена и мъж, който изглеждаше с двайсет години по-възрастен от нея, бутащи пазарски колички, във всяка от които беше седнало дете. Момчето в количката на мъжа изглеждаше доста големичко, за да бъде транспортирано така, но въпреки тясното пространство бе намерило начин да се сгуши и да заспи. Когато Клей и спътниците му задминаха странното семейство, едното колело на количката се счупи и тя се килна настрани, изсипвайки момчето, което изглеждаше на седем години. Том успя да го хване за раменете и го спаси от падането, ала хлапето все пак ожули едното си коляно и се разрева. Здравата се бе уплашило. Том го вдигна, ала детето не го познаваше и се опита да се изтръгне от ръцете му, избухвайки в още по-силен плач.

— Всичко е наред, благодаря ви, ей-сега ще го взема — каза възрастният мъж и прегърна момчето, след което приседна на банкета заедно с него и започна да го успокоява. — Грегъри ще целуне коленцето и то ще спре да те боли — рече и допря устни до ожуленото място, при което хлапето се сгуши в обятията му. Облегна главица на раменете на мъжа и бе готово да заспи отново. Грегъри се усмихна на Том и Клей и им кимна. Изглеждаше изтощен до смърт — човекът, който само допреди няколко дни е бил редовно спортуващ мъж на шейсет години, сега приличаше на осемдесетгодишен евреин, който се опитва да се измъкне от Полша, докато това все още е възможно. — Ще се оправим — каза. — Вече можете да ни оставите.

Клей тъкмо се канеше да отвори уста и да каже: „Защо не повървим заедно? Искате ли да се присъедините към нас? Какво ще кажеш, Грег?“ (в научно-фантастичните романи, които беше чел като тийнейджър, героите винаги питаха: „Защо не се сдружим? Защо не обединим силите си?“), ала жената го изпревари.

— Да, тръгвайте, какво чакате? — изсъска тя. Момиченцето в нейната пазарска количка още спеше. Жената пристъпи напред и закри с тяло количката, сякаш бе откраднала някаква баснословно скъпа вещ и се боеше да не би Клей и приятелите му да й я отнемат. — Да не си въобразявате, че имаме нещо, което искате?

— Натали, спри, моля те — каза уморено Грегъри. Ала Натали не спря и в същия този миг художникът осъзна кое бе най-обезсърчителното в тази сцена — не толкова обстоятелството, че изтощението и страхът на жената бяха довели до параноя, колкото фактът, че другите хора продължиха да си вървят покрай тях, без да им обърнат никакво внимание. Лъчите на фенерчетата им прорязваха мрака, те говореха тихичко помежду си (но само в рамките на групата) и от време на време преместваха куфарите си от едната в другата си ръка. Някакъв хлапак с мотопед криволичеше между боклуците и автомобилите, осеяли магистралата, и останалите се отместваха, за да му направят път, мърморейки недоволно. Клей си каза, че сигурно биха се държали по същия начин и ако момчето беше паднало от количката и си бе счупило врата, вместо само да ожули коляното си. Помисли си, че щеше да бъде същото, ако онзи дебелак отпред, който пъхтеше под тежестта на огромната си раница, получеше инфаркт и се строполеше в канавката. Хората дори нямаше да се опитат да му помогнат, а дните на Бърза помощ бяха безвъзвратно отминали.