Стивън Кинг - Клетка

Избиха вратите на три съседни стаи — но внимателно, така че впоследствие да ги залостват отвътре, и прекараха в сън по-голямата част от деня. Никой не ги обезпокои, макар вечерта Алис да сподели, че чула някаква музика в далечината. После обаче добави, че не е изключено да й се е присънило.

Във фоайето на „Суийт Вали Ин“ имаше пътни карти, които бяха доста по-подробни от техния атлас. Намираха се в шкаф със стъклена витрина, заключена с катинар, която бе безцеремонно разбита от някой предишен „гост“ на мотела. Клей взе една карта на Масачузетс и една на Ню Хампшир, като внимаваше да не се пореже на стърчащите стъклени зъби, и внезапно видя някакъв млад мъж, който лежеше мъртъв от другата страна на рецепцията. Очите му се взираха безжизнено в тавана. За миг художникът си помисли, че някой е напъхал някаква странна зелена хартия в устата му, ала щом се приближи, видя стърчащите от бузите му стъклени остриета и осъзна, че цветът им съвпада с този на счупената витрина. Мъртвецът носеше табелка с надпис „Казвам се Хана, питайте ме за седмичните промоции“ и докато го гледаше, Клей внезапно се сети за господин Рикарди. Том и Алис го чакаха до вратата. Беше девет и петнайсет вечерта и нощта бе покрила земята с черната си мантия.

— Всичко наред ли е? — попита девойката.

— Това сигурно ще ни е от полза — отвърна Клей и й подаде картите, след което вдигна газената лампа, за да могат спътниците му да сравнят новите му находки със стария пътен атлас и да планират тазвечерния маршрут. Опитваше се да култивира у себе си чувство на фатализъм по отношение на Джони и Шарън, възправяйки жестоката истина за семейството си в центъра на съзнанието си — каквото и да се е случило в Кент Понд, вече се е случило. Синът и съпругата му или бяха добре, или не бяха. Или щеше да ги намери, или нямаше да успее. Този опит за манипулация на собственото му съзнание ту го окуражаваше, ту му действаше обезсърчаващо.

Когато ставаше особено черноглед, се утешаваше с мисълта, че е извадил голям късмет да е жив. Този рядък шанс обаче се уравновесяваше от шибаното обстоятелство, че по времето на катаклизма, предизвикан от Сигнала, той се намираше в Бостън — на около сто и петдесет километра от Кент Понд по възможно най-прекия път (по който определено не се движеха). Въпреки всичко беше попаднал на свестни хора — хора, които с ръка на сърцето можеше да нарече свои приятели. Бе видял достатъчно други — като мускулестия пич с бирената бъчонка, тлъстата дъртофелница с Библията и господин Роско „стереофенерчето“ Хент от Метуен — които не бяха такива късметлии като него.

„Ако е при теб, Шер, ако Джони е при теб, гледай да го пазиш като очите си. Само да допуснеш нещо да му се случи…“

Ами ако Джони бе вдигнал телефона си? Ами ако бе излязъл от къщи с червения си телефон? Напоследък не го ли вземаше по-често от преди? Навярно, защото и другите деца носеха мобилните си телефони в училище… Мамка му.

— Клей? Добре ли си? — попита Том.

— Да. Защо?

— Не знам. Изглеждаш ми малко… мрачен.

— Има мъртвец зад бюрото. Хич не е красива гледка.

— Вижте — рече Алис и проследи с върха на показалеца си някакъв път, който се виеше покрай границата на щата и после се съединяваше с ню хампширската Магистрала 38 източно от Пелъм. — Това пътче ми харесва. Ако сега се отклоним от магистралата и изминем десетина-дванайсет километра в западна посока… — Посочи Шосе № 110, където покривите на колите блещукаха под есенния дъжд, — …ще излезем точно на него. Какво мислите?

— На мен ми звучи добре — рече Том.

Алис погледна Клей. Бебешкият „Найк“ не се виждаше — вероятно беше в раницата й, но художникът виждаше как тя изгаряше от желание да го стисне. Каза си, че ако Алис беше пушачка, сигурно щеше да пафка по четири кутии цигари на ден.

— Ако попаднем на патрули… — подхвана тя.

— Ще му мислим, когато му дойде времето — прекъсна я Клей. Беше твърдо решен да стигне до Мейн — по един или друг начин. Дори и да се наложеше да пълзи през някакви бодливи храсталаци като нелегален берач на ябълки в Канада, пак щеше да го направи. В случай че Том и Алис откажеха да го придружат… нямаше да му е никак приятно, ала щеше да ги изостави. Трябваше да узнае истината.

Червеното „пътче“, което Алис бе открила на картите от мотела „Суийт Вали“, си имаше име — „Дости Стрийм Роуд“, и по него почти нямаше автомобили. Намираше се на шест километра от щатската граница и докато вървяха по него, се натъкнаха на шест изоставени автомобила и само на една катастрофа. Преминаха и край две къщи, чиито прозорци светеха — отвътре се чуваше бръмченето на генератори. Тримата обсъдиха идеята да спрат там, но бързо я отхвърлиха.