Стивън Кинг - Клетка

— Къде отиват? Къде отиват телефонните откачалки след здрачаване?

Мъжът с тънките му стачки го изгледа мрачно:

— На Северния полюс. Всички джуджета са измрели от грипа, плъзнал по северните елени, и перковците помагат на Дядо Коледа да изработи в срок играчките за децата.

— Господи — въздъхна Клей, — да не си станал накриво днес?

Том обаче изглеждаше напълно сериозен.

— Мисля си за Рейф — промълви. — Тревожа се дали е добре. Сигурно това ти звучи доста глупаво.

— Не — отвърна художникът, макар че на фона на притесненията му за Джони и Шарън не бе особено убеден в това.

Намериха пътен атлас в едно павилионче за вестници и списания в китното градче Балардвейл, където едва ли имаше повече от два светофара. Движеха се на север и бяха доволни от решението си да останат на относително спокойния участък между 93-о и 95-о шосе. Другите хора, които срещаха по пътя си — повечето от тях се бяха запътили в западна посока, говореха за километрични задръствания и ужасяващи катастрофи. Един от малцината, насочили се на изток, им разказа за някакъв петроловоз, който се блъснал недалеч от изхода за Уейкфийлд на Междущатско шосе № 93; експлозията на товара му породила верижна реакция, която изпепелила цял километър от нагъчканите като консервирани сардини превозни средства. Вонята, по думите на човека, била като на „пържена риба в преизподнята“.

Срещнаха и други Изгнаници с фенерчета, докато вървяха из предградията на Андоувър, и от тях научиха, че границата с Ню Хампшир е затворена. Полицаите на щата и шерифите първо стреляли, а после задавали въпроси — за тях нямало абсолютно никакво значение дали си от телефонните откачалки, или не.

— Това явно е някаква нова версия на шибания девиз, който носят на значките си — измърмори един възрастен човек с навъсена физиономия, с когото повървяха известно време. Той носеше малка раница и огромен фенер, а от десния му джоб стърчеше ръкохватка на пистолет. — Ако си в Ню Хампшир, живей си живота, но дойдеш ли тук, ще умреш, мамка ти! 20 20 Девизът на Ню Хампшир гласи: „Живей свободен или умри!“ — Б. пр.

— Това е просто… Не мога да повярвам! — възкликна Алис.

— Ако щете вярвайте, госпожичке — каза временният им спътник. — Срещнах няколко души, които са искали да отидат на север — също като вас, момчета, но веднага завили обратно на юг, когато видели как застреляли пред очите им някакви типове, опитващи се да влязат в Ню Хампшир откъм Дънстейбъл.

— Кога? — попита Клей. — Снощи.

Художникът искаше да го попита още доста други неща, ала в крайна сметка се отказа. В Андоувър мъжът с навъсената физиономия и по-голямата част от хората, с които споделяха задръстения от автомобили (но проходим за пешеходци) път, свърнаха по Шосе № 133 в западна посока. Клей, Том и Алис спряха на главната улица на Андоувър — която пустееше, като се изключат неколцината странници с фенерчета — за да обсъдят понататъшния си маршрут.

— Вярваш ли му? — обърна се Клей към Алис.

— Не — поклати глава момичето и погледна Том, който заяви:

— Нито пък аз. Мисля, че историята на този човек прилича на митовете за алигатори в градската канализация.

Тийнейджърката кимна.

— Пък и новините вече не се разпространяват толкова бързо. Особено след като няма и мобилни телефони.

— Точно така — кимна Том. — Наблюдаваме възникването на градските легенди на новото време. Пък и да не забравяме, че говорим за онзи щат, който един мой приятел нарича „Ню Хамстер“. Предлагам да не се отклоняваме от пътя си, но за всеки случай да прекосим границата на възможно най-отдалечената от шосето точка.

— Звучи ми като план — каза Алис и те продължиха по главната улица на Андоувър, вървейки по тротоара като примерни граждани.

В покрайнините на Андоувър срещнаха човек с две фенерчета, прикрепени на слепоочията му, който тъкмо прекрачваше счупената витрина на някакъв супермаркет. Непознатият им махна дружелюбно, след което се запъти към тях, като събираше разпилените консерви по пътя си и ги пускаше в нещо като пощенска чанта. Спря се до един преобърнат пикап, представи се като господин Роско Хент от Метуен и ги попита накъде са тръгнали. Когато Клей му каза, че са се запътили към Мейн, Хент поклати глава.

— Границата с Ню Хампшир е затворена — рече той. — Преди половин час срещнах двама души, които се връщаха от там. Каза ми, че се опитват да направят разликата между телелумпените и хората като нас, но явно не се стараят достатъчно.