Стивън Кинг - Клетка

— Боже опази — прошепна, макар да се съмняваше, че Господ ще го чуе. Свали лампата и след малко вече беше в мазето при Том и Алис.

И двамата бяха препасали колани, на които висяха едро калибрени патлаци — това вече бяха автоматици. Том даже бе преметнал и патрондаш през рамото си. Художникът не знаеше да се смее ли, или отново да заплаче. Чувстваше се раздвоен, но дадеше ли израз на чувствата си, Том и Алис щяха да изпаднат в истерия.

Монтираният на стената плазмен телевизор беше огромен. Друг телевизор с не толкова голям екран бе свързан към видеоигра (от онези, към които Клей се беше пристрастил навремето). Сякаш за баланс в отсрещния край на сутерена, от другата страна на масата за пинг-понг се виждаше класически джубокс марка „Сийбърг“, чиито цветове — някога приказни, бяха потъмнели, а боята му бе жестоко олющена. Двата шкафа с оръжие продължаваха да бъдат заключени, но стъклените им витрини бяха разбити.

— В гаража намерихме кутия с инструменти — обясни Том — и Алис разби стъклото с един голям гаечен ключ.

— Нищо работа — вдигна рамене момичето. — Ето какво открих в гаража зад кутията с инструменти, увито в парче плат. Дали е това, за което си мисля? — Тя го вдигна от масата за пинг-понг, хващайки го внимателно за сгъваемия приклад, и го подаде на Клей.

— Боже мой! — възкликна той. — Това е… — Той погледна надписа над предпазителя. — Мисля, че е руско.

— Сигурен съм — рече Том. — Мислиш ли, че е „Калашников“?

— Нищо чудно. Има ли куршуми за него? В кутии с надписи на кирилица?

— Половин дузина. Тежки кутии. Това е автомат, пали?

— Можеш и така да го наречеш. — Художникът превключи едно лостче. — Почти съм сигурен, че в едното положение е настроен за автоматична стрелба, а в другото — за единична.

— Колко куршума изстрелва за минута? — попита Алис.

— Нямам представа — отвърна Клей. — Но мисля, че при това оръжие става въпрос за изстрели в секунда.

— Уха! — удиви се тя. — Можеш ли да разбереш как се стреля с него?

— Алис, сигурен съм, че по света учат шестнайсетгодишни селянчета да си служат с такива автомати — каза Клей. — Може да изхабим цяла кутия с патрони, но ще разбера. — „И се моля на Бога проклетото пушкало да не гръмне в ръцете ми“ — помисли си той.

— Тези автомати законни ли са в Масачузетс? — попита тийнейджърката.

— Вече са законни — отвърна Том. — Ще тръгваме ли вече?

— Да — каза момичето, след което — навярно не се чувстваше комфортно да взема решения — погледна към Клей.

— Да — кимна той. — На север.

— Нямам нищо против — вдигна рамене Алис.

— Аз също — добави Том. — Значи на север. Ами да тръгваме тогава.

Клей, Алис и Том осъмнаха в хамбар, долепен до една изоставена фермерска къща в Северен Рединг. Денят бе сив и дъждовен. Те наблюдаваха как първите групи телефонни откачалки се появяват, насочвайки се югоизточно от Шосе № 62 в посока към Уилминггън. Дрехите им изглеждаха размъкнати и прогизнали, а неколцина вървяха боси. Докъм пладне и последните умопобъркани изчезнаха, а около четири следобед, когато слънцето най-накрая успя да пробие плътната пелена от навъсени облаци, се връщаха. Мнозина дъвчеха, докато вървяха. Дори и да имаше убийства през този ден, Клей, Том и Алис не видяха нито едно.

Десетина от умопомрачените мъкнеха големи предмети, които изглеждаха познати на Клей; Алис бе намерила нещо подобно в спалнята за гости на Том и тримата бяха стояли около него, без да смеят да го включат.

— Клей? — попита момичето. — Защо някои носят бумтялници?

— Нямам представа.

— Това не ми харесва — рече Том. — Не ми харесва поведението им на рояк, не ми харесва това, че си помагат един на друг и никак, ама никак не ми харесва да ги гледам как мъкнат тези големи музикални уредби, сякаш са някакви рапъри.

— Но едва неколцина от тях носят… — започна Клей.

— По-добре погледни натам — прекъсна го Том и посочи към една жена на средна възраст, която се тътреше по Шосе № 62, прегърнала радиокасетофон с размерите на табуретка. Държеше го тъй, сякаш бе възглавничка, а захранващият кабел се влачеше подире й. — Защо никой от тях не разнася лампи или тостери, а? Ами ако са програмирани да съберат колкото се може повече захранвани с батерии радиокасетофони? Ако ги включат, усилят ги до дупка и започнат да излъчват този сигнал, импулс, подсъзнателно съобщение или каквото там представлява? Ами ако по този начин ония искат да зомбират всички останали, които са пропуснали първия път?