Стивън Кинг - Клетка

Том имаше шапка, пончото на Алис бе с качулка, а Клей нахлупи едно кепе на „Ред Сокс“, което щеше да запази главата му суха поне за известно време, ако дъждът не се усилеше. Ако това станеше… ами, както бе изтъкнала девойката, щяха да се снабдят с нужната екипировка някъде по пътя. От верандата се откриваше изглед към още две пресечки на Сейлъм Стрийт и въпреки че не можеха да го кажат със сигурност, къщите изглеждаха напълно изоставени.

И тримата носеха ножове, напъхани в изработени от Клей ножници. Ако Том излезеше прав за Никърсън, скоро щяха да се въоръжат по-добре. Или поне художникът се надяваше на това. Ако се наложеше, касапският нож от „Соул Кичън“ сигурно щеше да му свърши работа, но той се съмняваше, че ще може хладнокръвно да убие някого.

Алис носеше фенерче. Тя се обърна към Том, за да се увери, че и той държи едно, след което кимна:

— Ще ни заведеш до къщата на Никърсън, нали?

— Да.

— Ако забележим някого по пътя, веднага спираме и го осветяваме. — Тийнейджърката погледна първо Том, а после Клей, и художникът забеляза, че изглежда притеснена. Сигурно се чувстваше по същия начин и преди някой труден тест в училище… а този, който им предстоеше, никак нямаше да е лесен.

— Точно така — каза Том. — Осветяваме ги и казваме: „Ние сме Том, Клей и Алис. Нормални сме. Вие кои сте?“

Художникът се замисли.

— Ако и те имат фенерчета като нас, можем да предположим, че…

— Не можем да предполагаме нищо — прекъсна го Алис. — Баща ми често казваше, че който много предполага, здравата се излага. Той…

Изведнъж млъкна и вдигна ръка към лицето си — Клей не беше сигурен дали искаше да отметне косата си, или да избърше сълзите си. Той отмести поглед и се запита дали в този момент Джони също плаче за него… Надяваше се да е така. Надяваше се, че синът му все още може да плаче. Че си спомня кой е баща му.

— Ако могат да ни отговорят, ако могат да ни кажат имената си, значи са безопасни — добави Алис. — Нали?

— Да — кимна Клей.

— Да — добави малко разсеяно Том. Взираше се в пустата улица, където не се виждаше жив човек, камо ли лъч от фенерче.

Някъде в далечината отекнаха изстрели, които прозвучаха като фойерверки. Въздухът миришеше на обгорена плът — сега мирисът бе по-силен, защото времето бе влажно. Колко ли време щеше да мине, преди вонята на разлагаща се плът, надвиснала над Бостън, да се превърне в непоносима смрад? Предполагаше, че зависи от времето през близките дни — ако се стоплеше още повече…

— Ако срещнем нормални хора и те ни попитат какво правим или къде отиваме, знаете каква е версията ни.

— Търсим оцелели — рече Том.

— Точно така. Тъй като са наши приятели и съседи. По-късно вероятно ще се присъединим към някоя група, защото така ще бъдем в по-голяма безопасност, ала засега…

— Засега искаме просто да се доберем до оръжията на този Никърсьн — обобщи Клей. — Стига да има някакви оръжия. Хайде, Алис, да действаме.

Тя го изгледа угрижено:

— Какво има? Да не съм пропуснала нещо? Можеш да ми кажеш — знам, че още съм неопитна.

Търпеливо — доколкото позволяваха нервите му, обтегнати като струни на китара, Клей каза:

— Няма нищо, миличка. Просто искам да се поразмърдаме. Освен това не мисля, че ще срещнем някого. Още е прекалено рано.

— Надявам се, че си прав. Косата ми е в ужасно състояние и си счупих един нокът.

Те се спогледаха мълчаливо, после избухнаха в смях. От този миг нататък отношенията им се подобриха и останаха такива до самия край.

— Не — промълви Алис и сложи длан пред устата си. — Не. Не, не мога. — Тя преглътна мъчително. — Ще повърна. Съжалявам.

Напусна сияйното островче от бяла светлина около газената лампа и се гмурна в мрака на Никърсъновия хол, който се свързваше с кухнята посредством изящна арка. Клей чу глухо тупване, когато девойката се отпусна на колене върху мекия килим и заповръща.

— О, Господи — въздъхна Том. Дълбоко си пое дъх и гласът му прозвуча почти като вой. — О, Гооосподии!

— Том — каза меко Клей. Виждаше как онзи се олюлява и разбра, че всеки момент ще припадне. И това бе напълно закономерно — тези кървави остатъци бяха негови съседи. — Том! — Пристъпи между Том и двата обезобразени трупа на кухненския под, между очилатия мъж и локвите кръв, която изглеждаше черна на светлината на газената лампа. Потупа Том по бузата със свободната си ръка. — Не припадай! — извика, ала щом видя, че приятелят му стои стабилно на краката си, понижи глас: — Отиди в дневната и се погрижи за Алис. Аз ще се оправя сам.