Стивън Кинг - Клетка

„Ония“. Неизменното параноично „ония“ — помисли си Клей. На всичкото отгоре Алис бе изкопала отнякъде малката си маратонка и я стискаше нервно в ръката си, ала когато заговори, тонът й бе изненадващо спокоен.

— Не мисля, че е това — рече девойката.

— Женска интуиция? — Мустакатият мъж се усмихваше, ала тонът му не беше саркастичен.

— Може би — отвърна девойката, — но мисля, че едно нещо е очевидно.

— И какво е то, Алис? — попита Клей, досещайки се какво има предвид тийнейджърката, и се оказа прав.

— Стават все по-умни — изтъкна момичето. — Но не индивидуално, а защото мислят заедно. Сигурно ще ви се стори откачено, но според мен поведението им се дължи на това, а не, защото искат да ни издухат в Страната на хлопащите дъски с допотопни радиощайги.

— Телепатично групово мислене — рече Том и се замисли.

Клей, който се беше съгласил с Алис, погледна навъсеното октомврийско небе. Каза си, че нямаше да е зле да спрат някъде, за да потърсят пътна карта. Нисичкият мъж кимна.

— Да, защо не? Всъщност точно това представлява един рояк — телепатично групово мислене!

— Наистина ли го мислиш, или го казваш само за да ме накараш да… — започна девойката.

— Наистина го мисля — усмихна се Том, след което се пресегна и докосна ръката й, която мачкаше нервно малката маратонка. — Наистина. Тя също се усмихна и художникът отново забеляза колко красива беше… и колко крехко бе вътрешното й равновесие. — Това сено ми изглежда меко, а аз съм ужасно уморена — въздъхна девойката. — Мисля да подремна.

— Гледай да се наспиш добре — каза Том.

— Приятни сънища — пожела й Клей.

Художникът сънува, че той, Шарън и Джони-Джий бяха на пикник зад малката им къща в Кент Понд. Съпругата му бе постлала своето навахско одеяло на тревата, носеха си сандвичи и студен чай. Изведнъж се смрачи, Шарън посочи зад Клей и извика: „Гледай! Телепати!“ Щом се обърна обаче, художникът не видя нищо друго, освен ято врани — бяха толкова много, че закриваха слънцето. После се чу някаква звънтяща мелодийка, която напомняше на „Улица Сезам“ от високоговорителите на „Мистър Софти“, ала Клей знаеше, че това беше мобилен телефон и се изплаши дори в съня си. Той се обърна и забеляза, че Джони-Джий беше изчезнал. Макар да знаеше отговора Клей попита къде е синът му — тя му каза, че се е сврял под одеялото, за да говори по клетъчния си телефон. И наистина се виждаше, че под навахското одеяло има нещо. Художникът надигна края му и изкрещя на Джони да не вдига телефона, след което пъхна ръка под вълнения плат… ала детето му го нямаше там. Пръстите му напипаха единствено някакъв овален, студен предмет — стъкленото преспапие, което беше купил от магазина за „Малки съкровища“; онова с нежните пухчета от глухарчета, които танцуваха вътре като ефирна сива мъгла всеки път, когато го разклатиш.

В следващия момент Том го разтърсваше с думите, че минава девет вечерта, луната е изгряла и трябва да поемат на път. Клей се бе будил с подобно облекчение. Определено предпочиташе сънищата за Шатрата за бинго. Алис го гледаше странно.

— Какво има? — попита Клей, докато проверяваше дали предпазителят на руския автомат е освободен; това му бе станало навик.

— Говореше насън — рече тийнейджърката. — Викаше: „Не го вдигай! Не го вдигай!“

— Никой не трябва да вдига телефона си — натърти той. — Така всички ще бъдем по-добре.

— Прав си, но кой може да устои на звънящ телефон? — попита Том. — Това се казва безизходица.

— Тъй рече шибаният Заратустра — каза Клей и Алис избухна в смях.

Когато луната надзърна иззад облаците — досущ като илюстрация от детска книжка за пирати и заровени съкровища, каза си Клей — те напуснаха хамбара и подновиха пътешествието си на север. Тази нощ се натъкнаха и на други като тях.

„Защото отсега нататък това е нашето време — помисли си художникът и премести автоматичното оръжие от едното си рамо на другото. Напълно заредено, то бе ужасно тежко. — Телефонните откачалки владеят дните; изгреят ли звездите, настава нашият час. Ние сме като вампири — обречени сме на нощта. Когато сме близо един до друг, се разпознаваме по това, че можем да говорим; когато сме по-далеч, това става посредством раниците и оръжията ни, а когато ни разделя още по-голямо разстояние, единственият сигурен знак са лъчите на фенерчетата ни. Преди три дни ние не само управлявахме света, но и изпитвахме чувство за вина към всички онези видове, които сме заличили от лицето на земята по време на изкачването си към нирваната на кабелната телевизия и микровълновите пуканки. Сега сме Изгнаниците с фенерчетата.“ Той погледна Том: