Стивън Кинг - Клетка

— Обичам те — рече тихо.

Момчето го прегърна силно, после прегърна Том и Дениз. Дан му протегна ръката си, но в последния момент въздъхна: „Е, какво, пък!“ и притисна момчето в мечешката си прегръдка. Клей за пръв път изпита симпатия към някогашния социолог.

Клей сплете пръсти и повдигна Джордан:

— Запомни, ще бъде като гмуркане, само че в сено вместо във вода. Вдигаш ръце и ги разперваш.

Момчето изпружи ръце през счупения прозорец, протягайки ги в нощта. Лицето му под дългия перчем бе по-бледо от всякога; младежките пъпки се открояваха като белези от изгаряне. Джордан бе изплашен, но Клей не го винеше. Очакваше го скок от четири метра височина и дори със сламата отдолу приземяването нямаше да е никак меко. Художникът се надяваше, че хлапето ще запомни да държи ръцете си разперени, а главата — свита между раменете; нямаше да постигнат нищо, ако си счупеше врата.

— Искаш ли да преброя до три, Джордан? — попита го.

— Не! Да го направим, преди да се попикая!

— Тогава разпери ръце и скачай! — Клей го изтласка нагоре. Момчето излетя през прозореца и изчезна. Силната музика заглуши шума от приземяването му.

Другите веднага се скупчиха около прозореца, който се намираше малко над главите им.

— Джордан? — извика разтревожено Том. — Джордан, там ли си?

За момент не се чу никакъв отговор и Клей беше сигурен, че хлапето наистина си е строшило врата. Сетне отдолу се разнесе изплашеният му глас:

— Тук съм. Боже Господи, боли! Фраснах си лакътя. Левия. Дано не съм си счупил ръката. Почакайте… Те зачакаха. Дениз се вкопчи в дланта на Клей.

— Раздвижих я — обяви Джордан. — Сигурно всичко е наред, но няма да е зле да отида при училищната медицинска сестра.

Всички се засмяха.

Том бе завързал ключовете за микробуса на двоен конец от ризата си, а самият конец беше привързан за катарамата на колана му. Клей сплете отново пръстите си и този път вдигна Том, който се провикна:

— Сега ще ти спусна ключовете, Джордан. Готов ли си?

— Да.

Том се хвана за перваза, погледна надолу и спусна внимателно колана си.

— Готово! Сега слушай внимателно. Направи само онова, което е по силите ти. Ако не можеш, няма да има наказателни точки. Разбра ли?

— Да.

— Давай тогава. — Том продължи да се взира още няколко секунди в мрака навън. — Тръгна. Господ да му е на помощ, той е смело момче. Клей, свали ме.

Джордан заобиколи голямата сграда, за да се отдалечи на максимално разстояние от спящия рояк. Клей, Том, Дениз и Дан се приближиха до стената откъм алеята, след което тримата мъже катурнаха опустошения автомат за закуски и го долепиха до стената, за да се покатерят на него и да гледат през прозореца какво става навън. Клей помогна на Денис да се качи на щайгата, която бе сложил върху автомата, макар да се опасяваше, че тя може да падне.

Видяха как Джордан стигна до спящото множество, как спря за миг, сякаш се пита накъде да поеме, след което тръгна наляво. На Клей му се стори, че продължава да вижда как момчето се движи, макар да знаеше, че то отдавна е изчезнало в мрака.

— Горе-долу след колко време ще се върне? — попита Том. — Как мислиш!?

Клей поклати глава. Нямаше представа. Отговорът на този въпрос зависеше от толкова много фактори… и големината на рояка бе само един от тях.

— Ами ако са погледнали в задната част на микробуса? — попита Дениз.

— Ами ако Джорди надзърне там и не открие нищо? — озъби се Дан и художникът едва се въздържа да не му извика да си спести черногледството. Времето се точеше бавно и мъчително. Малката червена светлинка на върха на парашутната кула примигваше. Пахелбел отново бе заменен от Форе, а форе — от Вивалди. Клей откри, че си спомня как спящото момченце падна от пазарската количка, а мъжът с него — който вероятно не беше баща му, го взе на скута си и му каза: „Грегъри ще целуне колянцето и то ще спре да те боли.“ Спомни си двамата възрастни мъже с раниците, които срещнаха, докато звучеше „Разходката на малкото слонче“, и как единият заяви: „А, «Додж» също си ги биваше“. Спомни си и онази шатра за бинго от детството си, безизразния глас на мъжа, който възкликваше всеки път по един и същ начин: „Б-12, играчи, Б-12! Това е витаминът на слънцето!“, когато извадеше Б-12 от сферата с подскачащите топки за пинг-понг. Въпреки че витаминът на слънцето беше Д.

Времето сякаш още повече забави хода си и Клей започна да губи надежда. Ако момчето бе стигнало до автобуса, досега трябваше да са чули ръмженето на двигателя.