Стивън Кинг - Клетка

Джордан се появи отново на светлината от фаровете, а пред него пълзеше десетметровата му сянка. Хлапето тичаше с влудяваща грация върху килима от телата на телефонните откачалки — спящите бяха като мъртвопияни, а бродещите не му обръщаха никакво внимание. Неколцина, които се озоваваха близо до него, се опитаха да го докопат. Момчето избягна попълзновенията на двама, ала някаква жена успя да го сграбчи за рошавата коса.

— Пусни го веднага! — изрева Клей. Не виждаше лицето й, но имаше налудничавото чувство, че това е някогашната му съпруга. — Пусни го!

Тя не се подчини, ала Джордан изви китката й, приклекна и се изскубна от хватката и. Умопобърканата замахна с ръка, опитвайки да го хване за ризата, но не успя и бавно се затътри към микробуса.

Художникът забеляза, че голяма част от дефектните фони се бяха насочили натам. Вероятно светлината на фаровете ги привличаше.

Скочи от преобърнатия автомат за закуски (този път Дан Хартуик спаси Дениз от падане) и сграбчи лоста. Замахна с всички сили и го стовари върху стъклото на прозореца пред себе си.

— Джордан! — изкрещя. — Веднага мини отзад! Чу ли ме? Мини отзад!

Момчето вдигна поглед и в същия момент се препъна в нещо — ръка, крак, а може би врат. Докато се мъчеше да се изправи, една ръка се подаде от дишащия мрак и го сграбчи за гърлото.

— О, не! — прошепна Том.

Хлапето се хвърли напред като плонжиращ ръгбист и съумя да се изтръгне от хватката. Изправи се и отново се запрепъва напред, ала Клей забеляза очите му, разширени от страх. Когато наближи халето, всички чуха хриптящите, накъсани звуци, които съпровождаха всеки опит на Джордан да си поеме въздух.

„Няма да успее — помисли си художникът. — Няма. А беше толкова близо… толкова близо.“

Ала момчето успя. Двамата фони, които се тътреха наблизо, не му обърнаха внимание, и Джордан ги заобиколи, преди да се шмугне зад ъгъла. Четиримата скочиха като по команда от импровизирания подиум и се понесоха към другата стена, все едно бяха щафетни състезатели. Бременната Дениз тичаше най-отпред и придържаше с една ръка корема си.

— Джордан! — извика тя и се повдигна на пръсти. — Джордан, Джорди, там ли си? За Бога, сладурче, кажи ни, че си там!

— Тук съм — изхриптя той. Като в просъница Клей осъзна, че Том се смее и го потупва по гърба.

— Никога… не съм подозирал… — Свистящ хрип — …че пълзенето върху хора… може да е толкова… трудно.

— Защо ти трябваше да го правиш? — изкрещя Клей. Изгаряше от желание да прегърне храброто момче, да го притисне към себе си и да го разцелува. Господи, дори не можеше да го види. — Казах ти да се приближиш до тях, не да подкараш микробуса през тях!

— Направих го… — изхриптя Джордан — …заради директора. — В гласа на момчето се долавяше непокорство и твърдост. — Те убиха директора. Те и техният Разръфан човек. Те и техният тъп ректор на Харвард. Исках да си платят… Исках той да си плати.

— Защо се забави толкова? — възкликна Дениз. — Умряхме от притеснение!

— Те са невъобразимо много — изпъшка Джордан. — Може би стотици. И това, което се случва с тях… се развива със страшно бързи темпове. Блуждаят безцелно, трябваше непрекъснато да променям курса. Когато най-накрая се добрах до микробуса… — Момчето се засмя хрипкаво — …двигателят отказа да запали! Представяте ли си? Завъртам ключа и чувам само изщракване. Пак го завъртам и нищо! Направо щях да се побъркам от ужас, но не се поддадох на паниката, защото знаех, че директорът ще се разочарова…

— Ох, Джорди… — промълви Том.

— И знаете ли какво се оказа? Трябваше да закопчая загубения предпазен колан. Тъпият микробус не може да тръгне, ако шофьорът не е сложил колана си! Съжалявам, че се забавих толкова, но ето — вече съм тук.

— Да предположим ли, че багажното отделение не е празно? — попита Дан.

— Не е, мамка му! Пълно е с някакви неща, които приличат на червени тухлички. Цяла купчина са, а най-отгоре има мобилен телефон. — Гласът на Джордан вече се беше нормализирал. — Рей го е прикрепил с ластик към две тухлички. Самият апарат има нещо като порт за свързване с факс или компютър, и към него е скачен кабел. Този кабел е напъхан между тухлите и бас държа, че води до детонатора в средата на купчината. — Момчето си пое дълбоко дъх. — Телефонът е включен и на дисплея има чертички. Три чертички.

Клей кимна. Беше се оказал прав. Предполагаше се, че Кашуок е зона без покритие отвъд страничния път, водещ към изложението. Фоните бяха изтръгнали тази информация от съзнанията на нормитата и я бяха използвали за своите цели. Надписите „КАШУОК = БЕЗ — ПОК“ се бяха разпространили като чума. Ала пробвал ли беше някой от тях да се обади по мобилен телефон на територията на изложението? Естествено, че не. Защо да го правят? Когато си телепат, нямаш нужда от телефон. А когато си и част от рояка — част от единното цяло, телефоните ставаха още по-ненужни, ако подобно нещо изобщо бе възможно.