Стивън Кинг - Клетка

— Няма начин да разберем, докато не го взривим — вдигна рамене Клей.

— Чакай да видя дали следвам мисълта ти — рече Том. Навън Вивалди отстъпи пред Моцарт — „Малка нощна музика“. Фоните определено бяха еволюирали след Деби Бун. — Рей е сложил бомба в задната част на микробуса… след което по някакъв начин я е свързал с мобилен телефон, за да го използва като детонатор?

Художникът кимна:

— Така смятам. Мисля, че в офиса на каменоломната е намерил два клетъчни телефона. Може да е имало цяла дузина — всеки знае колко поевтиняха напоследък, но Рей е взел два. По някакъв начин е пригодил единия за детонатор на експлозивите — същата технология използват въстаниците в Ирак, за да взривяват крайпътни бомби.

— Направил го е, докато сме спали? — изуми се Дениз. — И не ни е казал?

— Не ви е казал, за да не могат фоните да го видят в мислите ви — обясни Клей.

— Затова и се е застрелял — въздъхна Дан. — За да не ни издаде. — Той се засмя горчиво. — Героична постъпка, а? Само дето е забравил, че мобилните телефони не работят отвъд пунктовете за трансформация на нормита. Още по-малко тук, сред тая пустош!

— Точно така — потвърди Клей. На лицето му играеше загадъчна усмивка. — Ето защо Разръфаният ми позволи да задържа телефона. Не знаеше за какво ми трябва — не съм сигурен, че могат да мислят…

— Със сигурност не могат да мислят като нас — заяви Джордан. — И едва ли някога ще могат.

— …но той не знаеше, защото бе сигурен, че мобилният телефон няма да проработи. Дори не мога да чуя Сигнала по него, защото Кашуок е равно на Без — Пок. Фон-фон, не-фон, Кашуок = Без — Пок.

— Тогава защо се усмихваш? — присви очи Дениз.

— Защото знам нещо, което ректорът на Ха-въд не знае — отвърна Клей. — Нещо, което те не знаят. — Той се обърна към Джордан. — Можеш ли да шофираш?

Момчето го изгледа учудено.

— Хей, та аз съм само на дванайсет години! Какво…

— Никога ли не си карал картинг? Всъдеход? Снегомобил?

— Ами… — замисли се Джордан. — Недалеч от Нашуа имаше картинг-писта и съм ходил там един-два пъти…

— Това е напълно достатъчно — прекъсна го Клей. — В случая не става въпрос за голямо разстояние. Стига естествено да са оставили микробуса до парашутната кула, но съм почти сигурен, че не са го преместили. Според мен карането не им се удава повече от мисленето.

— Какво ти става, Клей? — попита Том. — Да не си полудял?

— Не — усмихна се художникът. — Утре може и да проведат супершоуто с екзекуциите на роякоубийците на шибания си виртуален стадион, но ние няма да участваме в него. Ще се разкараме оттук.

Малките прозорчета бяха с дебели стъкла, но лостът на Дан се оказа ефикасен. Том и Клей се редуваха с него, после почистиха внимателно всички стъклени парченца от рамката; Дениз свали пуловера си и го положи върху перваза на прозореца.

— Добре ли си, Джордан? — попита Том.

Момчето кимна. Личеше си, че е изплашено — устните му бяха побелели, но иначе изглеждаше спокойно. Навън приспивната музика на фоните отново се беше върнала към „Канон“ на Пахелбел — към онова, което Дениз бе нарекла „звука на спомените“.

— Добре съм — каза Джордан. — По-точно ще бъда. Веднъж да тръгна.

— Сигурно Том също може да… — започна Клей.

Том внимателно огледа малкото прозорче, чиято ширина не надхвърляше четирийсетина сантиметра, и поклати глава.

— Ще се справя — увери ги момчето.

— Добре. Повтори какво трябва да направиш.

— Заобикалям и отивам до микробуса. Поглеждам отзад и проверявам дали експлозивите са там, но не пипам нищо. Търся втория клетъчен телефон.

— Точно така. Проверяваш дали е включен. Ако не е…

— Знам, включвам го. — Джордан хвърли на Клей ядосан поглед, който сякаш казваше: „Не съм идиот“. — После запалвам двигателя…

— Не бързай!

— Уф, добре — въздъхна момчето. — Издърпвам седалката напред, за да мога да стигам педалите, и едва тогава запалвам двигателя.

— Точно така.

— Карам между парашутната кула и Къщата на ужасите. Много бавно. Микробусът може да мине върху парчета строителен материал от Къщата на ужасите, които да захрущят под гумите, ала това не бива да ме спира.

— Точно така.

— Приближавам се колкото се може повече.

— Да, точно така. Сетне се връщаш отново тук, при този прозорец. Така че халето да бъде между теб и експлозията.

— По-точно онова, което се надяваме да бъде експлозия — уточни Дан.

Художникът подмина без коментар думите му. Наведе се и целуна Джордан по бузата.