Стивън Кинг - Клетка

Художникът си мисли, че ще разбере каква е целта му, когато стигне до нея.

ДЕНИЗ: Тук ли ги пребръщат в…?

ТОМ: Във фони? Тук, да. Нормита, стройте се в две редици, обадете се по телефона и когато тръгнете с маршова стъпка към изложението, вече ще сте фони. Супер сделка, нали?

ДАН: Защо тук? Защо не на територията на изложението?

КЛЕЙ: Не помните ли? Кашук = Без — Пок. Събрали са ги на самата граница на клетъчното покритие. На север от тази точка няма нищо. Никакъв сигнал, никакъв обхват. Нито една шибана чертичка на дисплея на телефона ти.

Друга картина. Близък план на Разръфания в цялото му уродливо величие. Той се хили с обезобразената си уста и обобщава всичко с един-единствен жест. „Мозъкът на Рей роди една гениална идея, която зависеше от това да се проведе телефонно обаждане. Идеята беше толкова гениална, че той напълно бе забравил за липсата на покритие. Сигурно ще трябва да отида чак до Квебек, ако искам да видя поне една чертичка на шибания дисплей на джиесема, който ми даде. Това е смешно, но знаете ли кое е най-смешното? Че го взех! Не съм ли кретен, а?“

Значи Рей се е самоубил напразно, така ли? Може би, но ето още една картина. Междувременно Пахелбел беше заменен от Форе, а Форе — от Вивалди. Музиката се лееше от високоговорители, а не от бумтялници. Черни високоговорители, издигнати на пилони, стърчащи като исполински скелети под мъртвото небе; на преден план се вижда изложбената палата „Кашуокамак“ с евтината „патриотична“ украса и купчините слама, а като финален щрих — поредният от онези детайли, с които Клейтън Ридъл щеше да се прочуе по цял свят, ако…

Той отвори очи и се огледа. Другите продължаваха да седят в кръг върху мекия килим в северната част на халето. Клей нямаше представа от колко време седи с гръб до вратата, ала явно не бе малко, защото задникът му беше изтръпнал.

„Хей, момчета!“ — опита се да извика, но от гърдите му не излезе никакъв звук. Устата му беше пресъхнала. Прочисти гърлото си и опита отново:

— Хей, момчета! — Те веднага го погледнаха. Нещо в гласа му бе накарало Джордан да скочи на крака, а и реакцията на Том не беше по-спокойна.

Залитайки, Клей пристъпи към тях — краката му се подкосяваха. Докато се тътреше към приятелите си, от джоба си извади мобилния телефон. Онзи, заради който Рей Хюизенга бе умрял, защото във възбудата си беше забравил най-очебийния факт около Кашуок — тук, в Изложението на северните окръзи, тези джаджи не работеха.

— Каква полза, ако не работи? — попита Дан. Той също се бе обнадеждил от въодушевлението на Клей, ала надеждите му бързо се изпариха, когато видя, че предметът в ръцете на художника не беше карта за излизане от затвора, а мобилен телефон. И по-точно — мръсна, покрита с прах моторола с пукнат панел. Другите го гледаха със смесица от страх и любопитство.

— Трябва да си изясня някои неща — каза Клей. — Ще ми помогнете ли?

— Имаме цяла нощ — рече Дан. Свали очилата си и започна да ги бърше. — Все с нещо трябва да я запълним.

— Спрели сте в онова магазинче в Нюфийлд, за да потърсите храна и напитки — подхвана Клей. — Наблизо сте открили училищния микробус.

— Все едно е било преди един милион години — промълви Дениз.

— Рей го е открил — продължи художникът. — Има дванайсет места, нали?

— Всъщност са шестнайсет — обади се Дан. — Пише го на таблото. Сигурно тукашните класове са доста малобройни.

— Шестнайсет седалки плюс място за багаж. Потеглили сте на път. Когато сте минали покрай каменоломната в Гърливил, Рей е предложил да спрете.

— Да, така беше — потвърди Том. — Каза, че там ще можем да си приготвим топла храна и да си починем. Откъде знаеш, Клей?

— Знам го, защото го нарисувах — рече художникът и това беше самата истина. — Дан, заедно с Дениз и Рей сте изпепелили два рояка. Първия с бензин, а втория — с динамит. Рей е знаел как да работи с него, защото преди е бачкал по разни строежи.

— Господи — промълви Том. — Взел е динамит от онази каменоломна, нали? Докато сме спали. И нищо чудно, че не сме го усетили — тогава спахме като заклани.

— Именно Рей ни събуди — каза Дениз.

— Не знам дали е динамит или някакъв друг експлозив — отбеляза Клей, — но съм почти сигурен, че той е превърнал малкото жълто рейсче в адска машина на колела, докато сте спали блажено.

— Отзад — промълви Джордан. — В багажното отделение.

Художникът кимна. Дланите на момчето се бяха свили в юмруци.

— Колко е според вас?