Стивън Кинг - Клетка

Джордан каза нещо, но Клей не го чу заради писъците, стенанията и пращенето на пожара, ето защо се приведе към момчето.

— Нямахме друг избор — трябваше да го сторим — повтори Джордан, взирайки се в обезглавените трупове на мъж, жена и нечий торс, който бе тъй жестоко разкъсан, че приличаше на кану от плът, пълно с кръв. Зад него две от автобусните седалки притискаха горящите трупове на две старици, които бяха издъхнали прегърнати. — Трябваше да го направим, нямахме друг избор. Нямахме друг избор.

— Точно така, миличък, сега притисни лице до рамото ми и ще вървим така — рече Клей и хлапето моментално се подчини.

Заобиколиха откритата площ — доскоро покрита с килим от фони, и се насочиха към онова, което щеше да представлява увеселителен парк, ако Сигналът не беше променил света завинаги. Докато вървяха, изложбената палата зад гърба им лумна по-ярко, хвърляйки още повече светлина върху апокалиптичния пейзаж. Тъмни силуети на хора — повечето голи, защото дрехите им бяха изгорели, се тътреха и залитаха сред кървавото меле. Клей не можеше да определи точния им брой — малкото, покрай които минаха, не им обърнаха внимание; вървяха или към алеята, или към горите на запад от изложението, където най-вероятно щяха да загинат, освен, ако не успееха да възстановят, някаква част от колективното си съзнание. Не мислеше, че ще успеят. Отчасти заради вируса, ала най-вече заради решението на Джордан да закара микробуса в средата на множеството, с което бе постигнал максимален ефект от взрива… също както бяха направили с газовите цистерни. „Ако надушат, че всичко това започна от един старец… — помисли си Клей. — Как обаче биха могли?“

Стигнаха до поляната, където някога цирковите работници паркираха камионите и фургоните. Тук земята бе осеяна с електрически кабели, преплетени като змии, а пространството между фургоните бе пълно с вещите на семействата, живели на това място — барбекюта, газови скари, шезлонги, един хамак и дори малка пералня, пълна с дрехи, които сигурно стояха там поне от две седмици.

— Да потърсим превозно средство с ключове на таблото и да се махаме от тук — предложи Дан. — Изчистили са страничния път и бас ловя, че ако сме внимателни, ще можем да стигнем на север по Шосе № 160, докъдето си искаме. — Той посочи с ръка. — Нататък почти всичко е без-пок.

Клей си бе набелязал един камион с надпис „Бояджийски и водопроводни услуги“. Изпробва вратата на товарното отделение и тя се отвори. Вътре бе пълно с кашони от мляко, повечето, от които бяха натъпкани с всевъзможни водопроводни приспособления, но в един от тях най-накрая намери онова, което търсеше — спрейове с боя. Взе четири, като преди това провери дали са пълни.

— За какво са ти? — учуди се Том.

— Ще ти обясня по-късно.

— Да се махаме, люля ви! — изохка Дениз. — Не издържам повече. Панталоните ми са изцапани с кръв! — изплака.

Излязоха на алеята между голямата въртележка и недовършеното детско влакче „Чарли Пуф-Паф“.

— Вижте! — посочи Том.

— О… мили… Боже — промълви Дан.

Върху шпила, с който завършваше островърхият покрив на будката за билети, бяха провесени останките от овъглен и димящ червен пуловер — от онези, които някои наричат суичъри. По средата му зееше голяма дупка — най-вероятно следствие от някоя отломка от микробуса, — а около нея разрастваше кърваво петно. Преди кръвта да е покрила целия надпис, Клей различи три букви — „ХАР“ — последната шега на Разръфания.

— Като гледам размерите на тази дупка, най-вероятно нашият „приятел“ е претърпял сърдечна операция без упойка — промърмори Дениз. — Тъй че като ви писне да зяпате…

— В южния край на алеята има още един паркинг — рече Том. — Там видях хубави коли. Лъскави едни такива, като за баровци. Може и да ни излезе късметът.

Наистина извадиха късмет, макар и не с „баровска“ кола — пред няколко лъскави лимузини бе паркирано малко бусче с надпис „ЕКСПЕРТИ ПО ПРЕЧИСТВАНЕ НА ВОДАТА“. Шофьорът беше оставил ключовете на таблото. Клей седна зад волана и включи двигателя, отдалечавайки се от пожара, клането и писъците. Гледаше да шофира бавно и предпазливо по страничния път, който ги отведе до голямата табела с щастливото семейство, чиито членове едва ли вече бяха между живите (ако изобщо бяха съществували някога). Там спря буса и дръпна ръчната спирачка:

— От тук нататък някой от вас трябва да поеме волана.

— Защо? — попита Джордан, но тонът му подсказваше, че знае отговора.