Стивън Кинг - Клетка

Само че клетъчните телефони работеха на тази забутана на майната си педя земя. И защо? Защото общите работници от цирка бяха монтирали тук клетка от мобилната мрежа, ето защо. През двайсет и първи век цирковите работници — също като роудитата, съпътстващи турнетата на рокбандите, не можеха без клетъчни телефони, особено в изолираните райони, където не бе прокарана кабелна телекомуникационна мрежа. Да, но наблизо нямаше клетка, посредством която да се ретранслират сигналите на мобилните апарати. За работниците не беше проблем да си изпиратстват необходимия софтуер и да го инсталират, където им е нужен. Незаконно ли бе това? Разбира се, но по-важното в случая беше, че системата действаше, и трите чертички, които бе видял Джордан на дисплея на апарата, задигнат от Рей от каменоломната в Рьрливил, бяха недвусмислено доказателство, че продължаваше да действа. Що се отнася до самата предавателна клетка, цирковите работници я бяха монтирали на най-високата точка на изложението. Което означаваше, че…

Клетката бе инсталирана на върха на парашутната кула.

Дан тичешком прекоси просторното хале, скочи върху прекатурения автомат за закуски, погледна през прозореца и докладва:

— Строили са се в три редици около микробуса. И в четири редици пред фаровете. Сякаш си мислят, че вътре се крие някаква прочута поп-звезда. Онези, върху които са стъпили, би трябвало да са премазани. — Той погледна Клей и посочи очуканата моторола в ръката му. — Ако ще го използваш, то предлагам да го направиш още сега, преди някой от тях да реши да седне зад волана и да подкара микробуса.

— Щях да изключа двигателя, но тогава щяха да изгаснат и фаровете — обясни Джордан. — Трябваше да светят, за да се ориентирам накъде вървя.

— Всичко е наред, Джордан — успокои го художникът. — Няма лошо. Ей-сега ще…

В предния джоб на дънките, откъдето бе извадил апарата, нямаше нищо. Листчето с телефонния номер бе изчезнало.

Клей и Том запълзяха по пода, докато Дан остана върху автомата за закуски и докладваше за развоя на събитията около микробуса. Тъкмо обявяваше, че първият от бродещите фони вече се е качил, Дениз извика:

— Стига! МЛЪКВАЙ!

Всички вдигнаха глави и я изгледаха. Стомахът на Клей се беше свил на топка, в гърлото му се бе загнездила огромна пулсираща буца. Не можеше да повярва, че е способен на подобна небрежност. „Рей умря заради това, тъпо говедо такова! — крещеше му въображаем глас. — Умря заради това, а ти го изгуби!“

Дениз затвори очи, наведе глава, сключи длани и изрече:

— Тони, Тони, помогни! Изгубеното намери!

— Какво, по дяволите, правиш? — смая се Дан Хартуик.

— Отправям молитва към Свети Антоний — отвърна спокойно жената. — Научих я в църковното училище. Винаги действа.

— Айде, моля ти се! — изсумтя ядосано Том.

Дениз не му обърна внимание и се обърна към Клей:

— Не е на пода, нали?

— Мисля, че не е.

— Още двама се качиха в микробуса — доложи Дан. — Мигачите се включиха. Значи някой е седнал зад…

— Млъкни! — сопна се тя и отново се обърна към художника. Все още говореше спокойно:

— Ако си го изгубил в микробуса или някъде навън, значи този номер е изгубен завинаги, нали?

— Да — въздъхна тежко Клей.

— Знаем, че не е там.

— Защо? — учуди се художникът.

— Защото Бог не би го позволил.

— Мисля, че… главата ми ще експлодира — изрече Том със странно безразличие. Жената подмина и неговите думи.

— Значи остава да ти задам още само един въпрос. Кой джоб все още не си проверил?

— Проверих всички… — започна Клей и внезапно млъкна. Без да откъсва взор от очите на Дениз, провери малкото джобче, зашито в големия преден джоб на дънките му. Листчето беше там. Той не помнеше да го е пъхал на това място, но важното беше, че не е загубено. Извади го с треперещи пръсти. На смачканата хартийка мъртвият им приятел бе надраскал с разкривения си почерк телефонния номер на другия мобилен телефон: 207-919-9811. — Да благодариш на Свети Антоний от мое име — каза Клей.

— Ако успеем — рече Дениз, — ще помоля Свети Антоний да благодари на самия Господ-Бог.

— Дени? — обади се Том. — Благодари Му и от мое име.

Четиримата седнаха един до друг и се облегнаха на армираните двойни врати, разчитайки, че ще ги предпазят от взрива. Джордан се бе притаил от другата страна на сградата под прозореца, през който бе излязъл.

— Какво ще правим, ако взривът не пробие стената? — попита Том.