Стивън Кинг - Клетка

— Защото тук се разделяме — въздъхна Клей.

— Не!

— Да. Отивам да търся момчето си.

— Най-вероятно Джони е мъртъв — каза Том и преглътна. — Не съм безчувствен, просто реалистично погледнато…

— Знам това. Знам и че има вероятност, макар и малка, още да е жив. И ти го знаеш. Джордан каза, че блуждаели безцелно…

— Клей… миличък… — започна Дениз, — дори да е още жив, може половината му глава да е отнесена от взрива… Не искам да бъда гадна, но съм права. Той кимна:

— Така е, Дениз, но също така може и да се е измъкнал по-рано, докато сме били заключени, и да е поел по шосето към Гьрливил. Неколцина са успели да стигнат до там — нали ги видях… Видях и други на самия път. Ти също ги видя.

— Не може да се спори с човек на изкуството, нали? — въздъхна Том.

— Не може — кимна Клей, — но слезте с Джордан да ви кажа нещо, става ли? От гърдите на нисичкия мъж се отрони втора въздишка:

— Защо не?

Докато Клей, Том и Джордан си говореха край малкия бус, неколцина фони, които изглеждаха като замаяни, минаха край тях. Тримата не им обърнаха внимание, фоните не ги удостоиха с поглед. На североизток хоризонтът пламтеше в оранжево-червено — от изложбената палата „Кашуокамак“ пламъците бяха пропълзели в гората.

— Този път няма да се сбогуваме — тържествено каза Клей, понеже не искаше да вижда сълзи в очите на Джордан, — защото ще се видим пак. Вземи, Том — добави и му издаде мобилния телефон, с който бе задействал детонацията. — От тук поемате на север, нали? От време на време проверявай чертичките на екрана. Ако се натъкнете на спринтьорски капани, зарежете буса и повървете пеш, докато пътят се прочисти, след което си намерете друга кола или камион. Сигурно ще получиш обхват в района около Рейнджли — с гребните спортове през лятото, лов през есента и ски през зимата едва ли са останали без мобилна клетка, но оттатък Рейнджли няма да има задръствания и ще бъдете в безопасност.

— Вече няма опасност — изхлипа Джордан и избърса сълзите си.

Художникът кимна.

— Сигурно си прав. Както и да е, вярвам, че ще прецените добре ситуацията. Когато се отдалечите на сто и петдесет километра северно от Рейнджли, намерете някаква хижа или вила, заредете се с провизии и прекарайте там зимата. Знаете каква е зимата по тези места, нали?

— Ако съзнанието на рояка се разпадне и членовете му не мигрират, почти всички ще измрат — каза Том. — Поне тези в северните щати, де.

— И аз съм на същото мнение. Сложил съм спрейовете под таблото на буса. На всеки трийсетина километра с големи букви пишете „Т-Д-Д“ на пътя. Разбрахте ли?

— Т-Д-Д — повтори Джордан. — За Том, Джордан, Дан и Дениз.

— Точно така. Гледайте буквите да са колкото се може по-големи, и рисувайте стрелка, ако поемете по друго шосе. Ако тръгнете по черен път, пишете по дърветата, винаги от дясната страна. Там ще търся знаците ви. Дотук ясно ли е?

— Винаги вдясно — кимна Том. — Ела с нас, Клей. Моля те.

— Не настоявай, и без това ми е кофти. Всеки път, когато се наложи да изоставите някое превозно средство, зарежете го по средата на пътя и напишете отгоре му т-д-д.

— Добре — каза момчето. — Гледай да ни намериш.

— Ще ви намеря. Известно време светът ще бъде едно доста опасно място, но не колкото беше. Джордан, ще те питам нещо.

— Казвай.

— Ако намеря Джони и най-лошото, което му се е случило, е трансформация през някой от онези пунктове, какво да сторя?

Хлапето зяпна.

— Откъде да знам? Господи, Клей! Искам да кажа… Господи!

— Нали каза, че се препрограмират…

— Беше само предположение!

Ала художникът знаеше, че е нещо повече. Нещо много повече. Освен това знаеше, че Джордан е изтощен и уплашен. Приклекна до него и го хвана за ръката.

— Не се притеснявай. Не може да стане по-зле, нали? Бог ми е свидетел, че не може.

— Клей, аз… — Хлапето погледна Том. — Хората не са като компютрите, Том! Кажи му!

— Но компютрите са като хората, нали? — отбеляза очилатият. — Защото сме ги създали въз основа на знанията си. Оказа се прав за препрограмирането, както и за червея. Тогава защо не му кажеш какво мислиш? Той и без това няма да намери хлапето си. А ако го намери… — Том вдигна рамене. — Клей сам го каза. Колко по-лошо може да стане?

Момчето прехапа долната си устна и се замисли. Изглеждаше капнало от умора, ризата му бе изцапана с кръв.

— Момчета, идвате ли? — провикна се Дан.

— След минутка! — отвърна му Том и се обърна към хлапето: — Джордан?