Стивън Кинг - Кери

Мис Дисжардин се усмихна и очите й като че ли улавяха и задържаха меката смес от светлини в някакъв влажен блясък. Погледна към дансинга. Кери проследи погледа й.

— Спомням си моя собствен бал — каза Дисжардин меко. — Като се качих на токчета, бях два инча по-висока от момчето, с което отидох. Той ми даде букетче, което не отиваше на роклята ми. Ауспухът на колата му беше счупен и моторът… о, страшен пукот. Но беше вълшебно. Дори не знам защо. Но никога след това не съм имала среща като тази, никога. — Погледна Кери. — И за теб ли е така?

— Много е хубаво — каза Кери.

— И това ли е всичко?

— Не, има и още нещо. Не бих могла да кажа всичко. На никого.

Дисжардин се усмихна и стисна ръката й.

— Няма да го забравиш никога — каза, — никога.

— Мисля, че сте права.

— Приятно прекарване, Кери.

— Благодаря.

Томи дойде с чашите пунш точно когато Дисжардин си тръгна към масите на придружителите, заобикаляйки дансинга.

— Какво искаше? — попита той, поставяйки внимателно чашите на масата.

— Мисля, че искаше да каже, че съжалява, — каза Кери, гледайки след нея.

(мамо отпусни каишките на престилката си аз пораствам)

и така искаше да бъде.

— Виж — каза той когато ставаха.

Двама или трима сценични работници избутваха троновете за Краля и Кралицата, а мистър Лавоайе, председателят на настоятелството, ги напътваше с ръце към очертаните места на сцената. Помисли си, че тези тронове приличат на мебели от времето на Крал Артур, така както бяха обвити целите в ослепително бяло, по което бяха накачени живи цветя и огромни знамена от разтегателна хартия.

— Красиви са, — каза тя.

— Ти си красива — каза Томи и тя се почувствува съвсем сигурна, че нищо лошо не можеше да се случи тази вечер — може би дори те самите да бъдат избрани за Крал и Кралица на Бала. Усмихна се на собствената си суета.

Беше девет часа.

Су Снел седеше мълчаливо в дневната, подшиваше подгъва на една рокля и слушаше албума Лонг Джон Силвър на Джеферсън Еърплейн. Плочата беше стара и стържеше, но мелодията беше успокояваща.

Майка й и баща й бяха излезли да прекарат вечерта навън. Те знаеха какво става, сигурна беше, но й бяха спестили празните приказки за това как се гордеят със Своето Момиче или колко са доволни от това, че тя накрая Пораства. Доволна беше, че я оставиха сама, тъй като все още имаше съмнения относно мотивите си и се страхуваше да ги анализира много дълбоко, защото можеше да открие искрата на користта, която да свети и й смигва иззад черната завеса на подсъзнанието.

Беше го направила и това беше достатъчно, задоволяваше я.

(той може да се влюби в нея)

Вдигна очи, като че ли някой беше проговорил от антрето, с изплашена усмивка, потрепваща на устните й. Това щеше да бъде завършек като в приказка, нали? Принцът се навежда над Спящата Красавица, докосва устни до нейните.

Су, не знам как да ти кажа това, но…

Усмивката изчезна.

Мензисът й беше закъснял. Почти с една седмица. А винаги беше точен като часовник.

Грамофонът изщрака; върху диска се спусна нова плоча. Във внезапно настъпилата тишина, чу как нещо вътре в нея се преобърна. Навярно просто душата й.

Беше девет и петнадесет.

Били докара колата в отдалечения ъгъл на паркинга и я паркира в квадрат, който гледаше към асфалтовата алея, водеща към главния път. Крис понечи да слезе, но той я бутна обратно на седалката.

— Какво — попита тя нервно.

— Използуват мегафон, за да оповестят Краля и Кралицата — каза той. — След това единият от оркестрите ще изсвири училищния химн. Това значи, че те сядат там, на онези тронове.

— Знам всичко това. Пусни ме, боли.

Той стисна китката й още по-силно и почувствува как дребните й кости изпукват. Достави му мрачно удоволствие. Тя не извика. Добро момиче беше.

— Слушай сега. Искам да знаеш в какво участвуваш. Ще дръпнеш въжето когато свири музиката. Силно ще го дръпнеш. Между макарите е малко хлабаво, но не много. Като го дръпнеш и усетиш, че кофите падат, ще бягаш. Няма да стоиш наоколо, за да слушаш писъците или за нещо друго. Тази работа не е играчка. Това е криминално престъпление, разбираш ли? За него няма да те глобят. Ще те бутнат в затвора и ще те подключат там.

За него това беше огромна реч.

Очите й само светеха срещу него, изпълнени с непокорен гняв.

— Разбра ли?

— Да.

— Добре. Като паднат кофите, аз ще се затичам. Като стигна до колата, тръгвам веднага. Ако си там, можеш да дойдеш. Ако не си, оставям те. Ако те оставя, ти ще се раздрънкаш. Ще те убия. Вярваш ли ми?