Стивън Кинг: Кери

Новинарска колона на седмичника „Ентърпрайз“, Уестоувър (Мериленд), 19 август, 1966 година:

„СЪОБЩАВА СЕ ЗА ДЪЖД ОТ КАМЪНИ

От няколко лица получихме надеждна информация, че дъжд от камъни се е изсипал от ясно небе на Карлин стрийт в Чембърлейн на 17 август. Камъните падали главно върху къщата на мисис Маргарет Уайт, причинили сериозни повреди на покрива, разбили две водосточни тръби и улука, всичко на приблизителна стойност 25 долара. Мисис Уайт, вдовица, живее с тригодишната си дъщеря Кериета.

Не успяхме да влезем във връзка с мисис Уайт за коментар.“

Никой не беше истински изумен, когато това се случи, не наистина, поне не на подсъзнателното ниво, където никнат дивашките неща. На повърхността всички момичета в банята бяха шокирани, възбудени, засрамени или просто доволни, че Бялата кучка беше получила още един по мордата. Някои от тях може да твърдят, че са били изненадани, но, разбира се, твърдението им беше невярно. Кери ходеше на училище с някои от тях още от първи клас и това се натрупваше още от тогава, изграждаше се бавно и неизменно, в съответствие с всички закони, които направляват човешката природа, изграждаше се със стабилността на верижна реакция, приближаваща критичната маса.

Това, което никой от тях не знаеше, разбира се, е, че Кери Уайт беше телекинетична.

Надпис, издраскан на чин в Началното училище на Баркър стрийт в Чембърлейн:

„Кери Уайт яде лайна“

Съблекалнята беше изпълнена с викове, ехо и подземния кънтеж от душове, плискащи по теракотения под. Момичетата бяха играли волейбол първия час и сутрешната им пот беше лека и остра.

Те се протягаха и извиваха под горещата, плющяща, виеща вода, подхвърляйки си бели парчета сапун от ръка на ръка. Кери стоеше сред тях безмълвно, Като жаба сред лебеди. Тя беше набито момиче, с пъпки по врата, гърба и бедрата, мократа й коса — съвсем безцветна — беше провиснала по лицето й, безжизнено наквасена. Кери стоеше леко наведена, оставяйки водата да се плиска в тялото й и да изтича. Имаше точно вида на изкупителна жертва, на постоянно посмешище, на левак, на обект на постоянни гадости и наистина беше такава. Безнадеждно и непрестанно й се искаше гимназията Иуйн да има индивидуални, самостоятелни душове, като гимназиите в Андоувър или Боксфърд. Те я зяпаха, те винаги я зяпаха.

Душовете спираха един по един, момичетата излизаха от кабините, сваляха си найлоновите шапчици, триеха се, пръскаха се с дезодорант, поглеждаха към часовника над вратата. Закопчаваха се сутиени, обуваха се пликчета. Пара се виеше във въздуха, мястото би могло да бъде египетска баня, ако не беше постоянното бръмчене на автомата Джакузи в ъгъла. Подвиквания и подсвирквания се разменяха с лекия пукот и щракане на билярдни топки.

— … Томи каза, че не ме харесва с него и аз…

— … отивам със сестра ми и мъжа й. Той си вири носа, ама и тя е същата…

— … душ след училище и…

— … прекалено евтино, за да похарчиш и едно пени, затова Сидни и аз…

Мис Дисжардин, слабата им, плоска учителка по физическо, пристъпи навътре, изви врат на всички страни и плесна с две ръце.

— Какво чакаш, Кери? Страшния съд? Звънецът ще удари след пет минути.

Шортите й бяха ослепително бели, краката й недостатъчно заоблени, но удивителни с ненатрапващата си мускулестост. На врата й висеше сребърна свирка, спечелена на състезание по стрелба с лък в колежа.

Момичетата се изкискаха и Кери повдигна глава, погледът й бавен и замъглен от горещината и от неспирното, трещящо бучене на водата.

— Ъхъ? — Това беше странен жабешки звук, но той й подхождаше и момичетата се изкискаха отново.

Су Снел изтри косата си със скоростта на магьосник и започна да се реши. Мис Дисжардин направи ядосан причудлив жест към Кери и излезе.

Кери спря душа. Той замря, капейки и гърголейки.

Едва когато излезе навън, всички видяха кръвта, стичаща се по краката й.

От: „Сянката експлодира: документални факти и конкретни заключения, извлечени от случая. Кериета Уайт“. Дейвид Р. Конгрес. (Талейн Юнивърсити Прес, 1981, стр. 34)

Едва ли може да се оспорва, че липсата на доказателства за конкретни случаи на телекинеза през ранните години на момичето Уайт, може да се припише на това, че способността да придвижва предмети само със силата на волята се проявява само в моменти на краен личностен стрес, както твърдят Уайт и Стърнс в работата си „Телекинеза: възвръщането на един див талант.“ Това умение е наистина добре прикрито, как иначе би могло да остане подтиснато в продължение на столетия, като само върхът на айсберга се е показвал над цяло море от шарлатанство?