Стивън Кинг - Кери

Надпис, издраскан на чин в гимназията в Чембърлейн:

Розите са червени, виолетките са сини, захарта е сладка, а Кери Уайт яде лайна.

Вървеше по Иуин авеню и пресече към Карлин на светофара на ъгъла. Главата й беше наведена, опитваше се да не мисли за нищо. Спазмите идваха и си отиваха на големи стягащи вълни, карайки я да забавя и засилва крачките си като кола с развален карбуратор. Гледаше втренчено надолу в страничната алея. Кварцът пробляскваше в цимента. Квадрати за дама се разливаха в призрачни контури от размит от дъждовете тебешир. Смачкани дъвки прилепнали към земята. Парчета станиол и хартии от бонбони. Те всички мразят и никога не спират. Никога не им омръзва. Пени, заклещено в цепнатина. Подритна го. Представете си, че крис Харгенсен е цялата В кръв и плаче за милост. И плъхове лазят по цялото й лице. Добре. Добре. Това би било добре. Кучешка фъшкия и в средата й стъпка. Кръгла капачка от шише, която някое дете беше смачкало с камък. Угарки от цигари. Да я удариш по главата със скала, с голяма канара. Да удариш в сърцата на всичките. Добре. Добре.

(спасителю Исусе слаб и нежен)

Това беше добро за Мама, за нея е добро. Тя не трябваше да ходи сред вълците всеки божи ден на всяка година, да излиза на карнавала на присмехулниците, на подигравачите, на сочещите с пръст, на кикотите. И не казва ли Мама, че ще дойде Денят на Страшния съд.

(името на тази звезда ще бъде страдание и те ще бъдат нападани от скорпиони)

и един ангел със сабя?

Само ако това можеше да стане днес и Исус да дойде не с агне и овчарска гега, а с камък във всяка ръка да смаже подиграващите се и хилещите се, да изкорени злото и да го разруши в писъци — един страховит Исус от кръв и праведност.

И само ако тя можеше да бъде Неговата сабя и Неговата ръка.

Беше се опитвала да се пригоди. Беше се противопоставяла на мама по стотици малки начини, беше се опитала да заличи червения кръг, сключен около нея, още от първия ден, когато беше излязла от контролираната среда на малката къща на Карлин стрийт, за да отиде до началното училище на Бейкър стрийт, с Библията под мишница. Още можеше да си спомни този ден, втренчените погледи и внезапната ужасна тишина, когато беше паднала на колене за молитва преди обяда в училищния бюфет — смехът беше започнал в този ден и кънтеше през всичките години.

Червеният кръг сам по себе си беше като кръв — можехте да го стържете, и стържете, и стържете, а той още щеше да си стои там, не се изличаваше, не се изчистваше. Никога повече не беше падала на колене на публично място, макар че не беше казвала това на Мама. И при все това, първоначалният спомен остана и в нея и в тях. Беше се борила с Мама със зъби и нокти за Християнския църковен лагер и сама с шиене беше спечелила парите, за да отиде. Мама й каза мрачно, че това е Грях, че там има методисти, баптисти и конгрегационисти и, че това е Грях и Падение. Тя забрани на Кери да плува в лагера. Но, макар че тя беше плувала и се беше смяла, когато те я потапяха (докато не можеше вече да си поеме дъх, а те продължаваха и тя изпадаше в паника и започваше да пищи) и се беше опитала да участвува в лагерните работи, хиляди номера бяха погодени на «богомолката» Кери и тя се беше върнала в къщи с рейс една седмица по-рано, очите й зачервени и подпухнали от плач, а Мама я взе от станцията и Мама й каза мрачно, че трябва да пази като съкровище спомена за бедствието си като доказателство, че Мама знае, че Мама е права, че единствената надежда за сигурност и спасение е вътре в червения кръг. «Защото напред са Дверите» беше казала Мама мрачно в таксито, а в къщи я беше пратила в килера за шест часа.

Мама, разбира се, й беше забранила да се къпе заедно с другите момичета; Кери беше укрила такъмите си за баня в шкафчето си в училищната съблекалня и се беше къпала, участвайки в един гол ритуал, който беше срамен и смущаващ за нея, с надеждата, че кръгът около нея може да избледнее поне малко, съвсем малко…

(но днес, о, днес)

Томи Ербтър, на пет години, караше колело на другата страна на улицата. Той беше малко момче, напрегнато на двадесетинчовия си Шуйн с яркочервени колела. Тананикаше си под нос: «Скуби-ду къде си?» Видя Кери, оживи се и се изплези.

«Ей, пръдло! Ей, Кери богомолката!»

Кери се вгледа в него с внезапна изпепеляваща ярост. Колелото се разклати на учебните странични колелца и изведнъж се преобърна. Томи извика. Колелото беше върху него. Кери се усмихна и продължи. Звукът на стоновете на Томи беше сладка, силна музика за ушите й.