Стивън Кинг - Кери

«Не, няма» каза «Мама казва, че добрите момичета нямат».

Изглеждаше странна за малко момиче, хем тъжна, хем убедена в праведността си.

Трудно ми беше да повярвам и изтърсих първото нещо, което ми щукна на ум. Казах: «Добре де. Аз съм добро момиче. А майка ти няма ли гърди?»

Наведе главата си и промълви нещо толкова тихо, че не можах да го чуя. Като я помолих да го повтори, ме погледна предизвикателно и каза, че майка й е била лоша, когато я е направила и затова ги има. Нарече ги мръснивъзглавници, като една цяла дума.

Не можех да повярвам. Бях смаяна. Не можех да измисля какво да кажа. Просто се гледахме втренчено една друга и това, което ми се искаше, беше да сграбча това малко момиченце и да избягам надалече с него.

И в този момент Маргарет Уайт излезе от задната врата и ни видя.

В първия миг просто се втрещи, като че ли не можеше да повярва. След това отвори уста и нададе дрезгав рев. Това беше най-грозният звук, който съм чувала през живота си. Беше нещо като рева на мъжки крокодил в блато. Просто изрева. Ярост. Пълна, безумна ярост. Лицето й стана червено като каросерия на пожарна кола, сви ръцете си в юмруци и изрева към небето. Цялата се тресеше. Помислих, че получава удар. Цялото й лице беше разкривено, лице на горгона.

Мислех, че Кери ще припадне или умре на място. Пое дъх и замря, а личицето й доби цвета на селско сирене. Майка й пищеше: «КЕЕЕЕЕРРРИИИИИИИ!» Подскочих и й изкрещях на свой ред: «Стига си врещяла! Засрами се!» нещо от този сорт. Не помня. Кери тръгна да си ходи, спря се, пак тръгна и точно преди да мине от нашата ливада в тяхната, погледна назад към мен и погледът й беше… о, страшно е. Не мога да го опиша. Търсещ и мразещ и изплашен… и нещастен. Като че ли самият Живот се беше стоварил върху нея като камък, а тя беше само на три годинки.

Майка ми излезе на задната веранда и лицето й се сбръчка като видя детето. А Маргарет, о, тя крещеше разни неща за мръсници и стерви и за това, че греховете на бащите спохождат чак до седмо коляно. Чувствах езика си като малко, изсъхнало листо.

Само за миг Кери застана, колебаейки се, между двата двора и тогава Маргарет Уайт изви поглед нагоре и, мили боже, кълна се, тази жена излая към небето. И тогава започна да… да се удря, да се дращи. Впиваше нокти в бузите и врата си, оставяйки червени следи и драскотини. Разкъса роклята си.

«Кери» извика и хукна към дъщеря си.

Мисис Уайт като че ли… извряка като жаба и я сграбчи с ръце с широко разтворени пръсти. Помислих, че ще я смачка и изписках. Жената се хилеше. Хилеше се, а лигите се стичаха точно под брадата. О, повдигна ми се. Господи, така ми се повдигна.

Подхвана я и влязоха в къщата. Изгасих радиото и можех да я чувам. Някои думи, не всички. Не ти трябваше да чуваш всичките думи, за да разбереш какво става вътре. Молитви и хълцания и пронизителни писъци. Бесни звуци. И Маргарет казва на малкото момиче да се пъха в килера и да се моли. Малкото момиче пищи и вика, че съжалява, че е забравила. След това — нищо. Майка ми и аз само се спогледахме. Никога не съм виждала мама да изглежда така зле, даже и когато татко умря. Каза: «Детето…» и това беше всичко. Влязохме вътре“.

Става и се приближава до прозореца, хубава жена в жълта плажна рокля без гръб. „Почти го преживявам отново, нали разбирате?“, казва без да се обърне. „Пак цялата се разтрепервам от вътре“. Изсмива се и обхваща лактите си с длани.

„О, тя беше толкова хубава. Никога не бихте я познали по тези снимки“.

Колите преминават навън, напред, назад, аз седя и чакам да продължи. Прилича ми на скачач на висок скок, който оглежда летвата и се чуди дали не е много високо.

„Майка ми запари шотландски чай, силен, с мляко, такъв какъвто правеше обикновено, когато аз играех като мъжкарана и някой ме бутнеше в копривата или пък когато падах от велосипеда. Беше ужасен, но все пак го изпихме, седнали една срещу друга в кухненския кът. Тя беше с някаква стара домашна рокля, с провиснал подгъв отзад на гърба, а аз — с банския си костюм на вавилонска курва. Искаше ми се да плача, но всичко беше прекалено истинско, за да плачеш за него, не като на кино. Веднъж, като бях в Ню Йорк, видях стар пияница, който водеше за ръка малко момиченце в синя рокличка. Момичето беше плакало толкова, че носът му се беше зачервил. Пияницата имаше гуша и вратът му приличаше на изпъкнала тръба. По средата на челото му имаше червен оток, по синьото шевиотено сако, с което беше облечен, висеше дълъг бял канап. Всеки бързаше да ги подмине, защото, като направи това, много скоро няма да ги вижда въобще. Това също беше истинско.