Стивън Кинг - Кери

(Кери Кери Кери)

не много различно от онова, което беше изпитал когато я покани на бала. Като че ли нещо чуждо прошаваше в съзнанието му, повтаряйки името на Кери отново и отново. Като че ли…

— Внимание — викаше Вик. — Моля за вашето внимание. — Аплодисментите стихнаха. — Ще гласуваме за двете двойки. Когато разпоредителите, които разнасят листовете стигнат до вас, моля напишете двойката, която предпочитате.

Остави микрофона с явно облекчение.

Бюлетините бяха разнесени. Това бяха листчета, откъснати набързо, от останали програми за бала. Оркестърът свиреше, без никой да го забелязва и всички разговаряха възбудено.

— Аплодисментите не бяха за нас — каза Кери като вдигна поглед. Това, което той беше почувствал (или си мислеше, че е почувствал) беше отминало. — Не може да са били за нас.

— Може би са били за теб.

Погледна го, онемяла.

— Защо се бавят толкова? — изсъска му тя. — Чух, че ръкопляскаха, това трябва да е било. Ако ти си…

Канапът висеше между тях отпуснато, недокосван след като Били беше прокарал гаечен ключ през отдушника и го беше измъкнал.

— Не се безпокой — каза той спокойно. — Ще изсвирят училищния химн. Винаги така правят.

— Ама…

— Затваряй си устата. Много дрънкаш. — Върхът на цигарата му премигваше миролюбиво в тъмното.

Тя млъкна. Но

(о само веднъж да свърши това ще омекнеш като тесто или ще трябва да легнеш със собствените си топки нощес)

умът й прескачаше бясно по думите му, подреждайки ги. Никой не разговаряше с нея по този начин. Баща й беше адвокат.

Беше десет без седем.

Той държеше счупения молив в ръката, готов да пише с него, когато тя докосна китката му леко, но настойчиво.

— Недей…

— Какво?

— Не гласувай за нас — каза накрая.

— Защо? — Повдигна вежди въпросително. — Ако хлътнеш в нещо, по-добре е с двата крака. Така казва майка ми.

(майка)

В ума й веднага изникна образа на майка й която произнася безкрайни молитви към онзи безличен, окачен на стълбовете Бог, който посича с огнен меч в ръка паркингите на крайпътните заведения. Мрачен ужас се надигна в нея и трябваше да се бори с цялото си същество, за да го подтисне. Не можеше да обясни страха си, предчувствието за нещо страшно. Можа само да се усмихне безпомощно и да промълви:

— Недей. Моля те.

Членовете на Дружеството на честта се връщаха да събират сгънатите листове. Той се поколеба за момент, след това набързо надраска „Томи и Кери“ на назъбеното листче.

— За теб — каза. — Тази вечер ти си първа класа.

Не можеше да му отвърне, защото предчувствието беше в нея с образа на майка й.

Ножът отхвръкна от бруса и в миг проряза меката плът под палеца й.

Погледна раната. От зиналия й отвор бавно изтичаше гъста кръв и по ръката й се стичаше на петно върху износения линолеум на кухненския под. Значи добре. Добре беше. Острието беше опитало плът и пуснало кръв. Не я превърза, а докосна струйката кръв с острия ръб на ножа, оставяйки кръвта да замъгли стоманения му блясък. Започна пак да го точи, без да обръща внимание на капките кръв, които оплискваха роклята й.

Ако дясното ти око те обижда, извади го.

Може и да беше тежко библейско предписание, но то беше сладостно и хубаво. Предписание, подходящо за онези, които се прокрадват като сенки през вратите на хотелите-бардаци и се шмугват в гъсталаците около алеите.

Извади го

(о и отвратителната музика която свирят)

Извади го

(момичетата показват бельото си как е потънало как е потънало в кръв)

Оо!

Часовникът с кукувицата започна да бие десет и

(да й извади червата и да ги хвърли на пода)

ако дясното ти око те обиди, извади го

Беше свършила с роклята, а не можеше да гледа телевизия или да си извади книга или да се обади на Нанси. Нямаше какво да прави, освен да седи на дивана с лице към тъмнината в кухненския прозорец и да усеща как вътре в нея се надига някакъв безименен страх, като дете, което се приближава към ужасен край.

Въздъхна и започна разсеяно да мачка ръцете си. Бяха студени и вкочанени. Беше десет и дванадесет и нямаше никаква причина, наистина никаква причина да се чувства така, като че ли наближаваше краят на света.

Купчините бяха по-високи този път, но пак изглеждаха съвсем еднакви. Отново ги преброиха три пъти, за да са сигурни. След това Вик Муни отиде пак на микрофона. Направи малка пауза, вдъхвайки мъглявото усещане на напрежение, което витаеше във въздуха и след това обяви простичко: