Стивън Кинг - Кери

Това разсмя хората. Не можехме да се сдържим. Беше един от тези случаи, в които или се разсмиваш, или откачаш. Кери беше ядката на всички шеги от много време и усетихме, че тази вечер участвуваме в някаква много специална шега. Като че ли наблюдавахме как някой се присъединява отново към човешката раса и, аз лично, бях благодарна на Бога за това. И онова стана.

Онзи ужас.

Просто нямаше какво друго да правиш. Или трябваше да се смееш, или да плачеш. А кой можеше да се разплаче за Кери след всичките тези години?

Тя просто седеше там, гледайки ги втренчено, а смехът се надигаше все по-силно и по-силно. Хората се държаха за коремите и се превиваха, и я сочеха с пръсти. Томи беше единственият, който не гледаше към нея. Беше се отпуснал някакси надолу в трона, като че ли спеше. Но не се виждаше, че е ранен. И той беше целият оплискан с кръв.

И тогава лицето й… се пречупи. Не знам как иначе да го опиша. Вдигна ръце пред очите си и с мъка се надигна на крака. Почти се заплете в собствените си крака и падна на земята и това още повече разсмя всички. След това някакси… подскочи от сцената. Приличаше на голяма червена жаба, която подскача от листо на лилия. Едва не падна пак, но успя да се задържи на крака.

Мис Дисжардин изтича към нея и вече не се смееше. Беше протегнала ръце към Кери. Но изведнъж се извъртя и се блъсна в стената до сцената. Това беше най-странното нещо. Не се спъна, нищо такова. Като че ли някой я беше блъснал, но там нямаше никой.

Кери изтича през тълпата с ръце, притиснати до лицето и някой й подложи крак. Не знам кой беше, но тя се просна на земята по лице оставяйки дълга червена бразда по пода. И каза: „Ух!, спомням си това. Това ме разсмя още повече, това Керино «Ух». Започна да лази по пода, след това стана и се затича навън. Изтича точно покрай мен. Можех да усетя мириса на кръв. Миришеше на развалено и гнило.

Слезе по стълбите, като прескачаше по две стъпала наведнъж и излезе през вратата. И си отиде.

Смехът малко позаглъхна, полека-лека. Някои хора още подсмърчаха и сумтяха. Лени Брок беше извадил голяма бяла носна кърпа и си бършеше очите. Сали Макманус беше толкова пребледняла, като че ли ще хвърли топа, но още се кискаше и изглежда не можеше да спре. Били Босмън просто стоеше там с малката си диригентска палка в ръка и поклащаше глава. Мистър Люблин седеше до мис Дисжардин и викаше да му дадат книжна салфетка. Носът й беше разкървавен.

Трябва да сте наясно, че всичко това се случи за не повече от две минути. Никой не можеше да осмисли нещата. Всички бяхме шашнати. Някои се лутаха из залата, приказваха си, но малко. Хелън Шайърс избухна в плач и това накара някои да станат.

— Извикайте лекар — чу се вик тогава. — Хей, бързо повикайте лекар!

Беше Джоси Врек. Той беше горе на сцената, коленичил до Томи Рос, а лицето му — пребледняло като тебешир. Опита се да го повдигне, но тронът се прекатури и Томи се срути на земята.

Никой не помръдна. Всички гледаха като вцепенени. Имах чувството, че съм замръзнала на буца лед. Боже мой, беше единственото, което ми дойде на ум. Боже мой, Боже мой, Боже мой. И тогава се промъкна и другата мисъл — за Кери. И за Бога. Всичко беше измесено и това беше ужасно.

Стела погледна над главата ми и каза:

— Кери се върна.

— Да, вярно — казах аз.

Всички врати на фоайето се затръшнаха. Звукът приличаше на пляскане с ръце. Някой отзад изпищя и това даде знак за паническото бягство. Хукнаха към вратите вкупом. Аз просто седях там, не вярвайки на очите си. И когато погледнах към вратата, точно преди първите от тях да стигнат там и да започнат да натискат, видях Кери, която гледаше навътре, лицето й беше размазано като на индианец боядисан с цветовете на войната.

Усмихваше се.

Те бутаха вратите, блъскаха по тях, но не ги помръдваха. Още хора се скупчиха зад тях и виждах как смачкваха първите в мелето, които стенеха и хриптяха. Вратите не се отваряха, а те никога не се заключват — това е щатски закон.

Мистър Стивънс и мистър Люблин нагазиха в тълпата и започнаха да ги разблъскват, сграбчвайки ги за сака, ризи, за каквото падне. Всички пищяха и се бутаха като добитък. Мистър Стивънс удари шамари на няколко момичета и трясна Вик Муни по окото. Викаха им да излизат през задната противопожарна врата. Някой тръгнаха натам. Те са тези, които оцеляха.

И точно тогава започна да вали… поне така си помислих в началото. Навсякъде течеше вода. Погледнах нагоре и видях, че всички пожарогасители бяха развъртяни, из цялата зала. Водата се удряше по баскетболното игрище и се разплискваше. Джоси Врек крещеше на момчетата от състава си да изключат електрическите китари и микрофони, но те всички бяха изчезнали. Той скочи от сцената.