Стивън Кинг - Кери

Първо кръвта, след това Силата,

(напиши си името напиши го с кръв)

а сега момчето и танците и той ще я заведе в крайпътно заведение след това, ще я закара на паркинга, ще я вкара на задната седалка, ще я вземе…

Кръв, свежа кръв. Кръвта беше винаги в дъното на това и само кръвта можеше да изкупи греха.

Тя беше голяма жена, с масивни ръце над лактите, които бяха умалили раменете й до вдлъбнатини, но главата й изглеждаше изненадващо малка на края на силния й врат с изпъкнали жили. Лицето й някога е било красиво. Все още беше красиво по един особен, фанатизиран начин. Но очите й бяха приели един странен, блуждаещ вид, а около непреклонната, но някакси слаба уста, се бяха образували жестоки, дълбоки бръчки. Косата й, която беше почти съвсем черна преди една година, сега беше почти съвсем бяла.

Единственият начин да убиеш греха, истинския черен грях, е да го удавиш в кръвта на

(тя трябва да бъде пожертвана)

покайващо се сърце. Съвсем сигурно е, че Бог разбираше това и беше положил пръста си върху нея. Не беше ли сам Бог изкомандвал Авраам да заведе сина си Исак горе на върха на планината?

Прошляпа навън към кухнята със старите си, шатрави чехли и отвори чекмеджето за кухненски прибори. Ножът, който използуваха за рязане на месо, беше дълъг и остър, вдлъбнат като дъга по средата от непрестанното точене. Седна на високия стол до плота, извади бруса от малката му алуминиева чинийка и започна да го прокарва по лъскавия край на острието с апатичното, болезнено съсредоточено внимание на прокълнатия.

Часовникът с кукувицата тик-такаше и тик-такаше и най-накрая птичето изскочи навън, за да изкука веднъж и оповести осем и половина.

В устата й имаше вкус на маслини.

КЛАСЪТ НА АБИТУРИЕНТИТЕ ПРЕДСТАВЯ ПРОЛЕТНИЯ БАЛ 79-ТА

27 Май, 1979

Свирят: Били Босмън Бенд

Джоси енд Мунглоус

ПРОГРАМА

„Кабаре“ — Бейтън Туърлинг

„500 мили“

„Лимоново дърво“

„Господин с тамбурина“

Фолк музика от Джон Суидън и Морийн Коуан

„Улицата, на която живееш“

„На главата ми падат капки дъжд“

Хор на Гимназията Иуйн

„Мост над бурни води“

ПРИДРУЖИТЕЛИ

Мистър Стивънс, мис Гиър, мистър и мисис Люблин, мис Дисжардин.

Коронация в 22.00 часа

Запомнете — това е ВАШИЯТ бал; направете го такъв, че да го запомните завинаги!

Когато я покани за трети път, Кери трябваше да признае, че не умее да танцува. Не добави, че сега, когато рок-съставът беше поел щафетата за половин час, тя щеше да се чувствува не на място, ако започне да се върти на дансинга.

(и грешна)

да, и грешна.

Томи кимна и се усмихна. Наклони се към нея и каза, че мрази да танцува. Би ли искала да станат и обиколят по другите маси? Към гърлото й пропълзя вълна на ужас, но кимна. Да, добре би било. Той се грижеше за нея. И тя трябваше да се грижи за него (дори и той да не очакваше това от нея); това беше част от сделката. А и се чувстваше прочистена от магията на вечерта. Изведнъж се изпълни с надежда, че никой няма да протегне крак да я спъне, или да направи зад гърба й знак, че е смахната, или да плисне вода в лицето й и да отстъпи кривейки се, докато всички останали се смеят и подвикват.

Ако имаше магия, тя не беше божествена, а езическа.

— Кери? — чу колеблив глас.

Толкова се беше унесла да наблюдава оркестъра и дансинга, и другите маси, че не беше видяла някой да се приближава до масата им въобще. Томи беше отишъл да вземе пунш.

Обърна се и видя мис Дисжардин.

В първия миг двете само се гледаха, а помежду им премина споменът, предаван

(тя ме видя тя ме видя гола и плачеща и окървавена)

без думи или мисли. С очи.

— Много добре изглеждате, мис Дисжардин, — каза накрая Кери срамежливо.

Истина беше. Беше облечена в опъната по тялото сребриста лъскава рокля, чудесно подхождаща на русата й коса, която беше вдигната нагоре. На врата й висеше много семпъл медальон. Изглеждаше много млада, достатъчно млада, за да е участничка, а не придружителка в Бала.

— Благодаря — поколеба се и след това постави ръката си, облечена в ръкавица, върху ръката на Кери. — Ти си красива — каза и всяка дума беше натоварена с особено съдържание.

Кери почувствува, че се изчервява отново и сведе очи към масата.

— Толкова мило от ваша страна да кажете това. Знам, че не съм… наистина… но, благодаря ви.

— Истина е — каза Дисжардин. — Кери, всичко, което се случи преди… добре де, всичко е забравено. Исках да знаеш това.

— Аз не мога да го забравя — каза Кери. Вдигна очи. Думите, които напираха на устата й бяха: „Не обвинявам вече никого“. Сдържа ги. Беше лъжа. Обвиняваше всички тях и винаги щеше да ги обвинява, а повече от всичко на света искаше да бъде честна. — Но вече е приключило. Сега вече е приключило.