Стивън Кинг - Куджо

Дона бръсна един кичур от челото на Тад и каза тихо:

— Как се чувстваш, Тадър?

— Шшшт — промърмори Тад разсеяно. — Патиците…

Тя го раздруса.

— Тад, мили! Добре ли си? Кажи нещо?

Клепачите на Тад се повдигнаха малко един след друг и той се огледа наоколо — едно учудено, плувнало в пот дата, което бе ужасно изморено.

— Мамо, няма ли да си тръгваме вече? Толкова ми е горещо…

— Ще си тръгнем — успокои го Дона.

— Кога, мамо? Кога?

Тад жално заплака.

„О, Тад, запази тази влага“, помисли си тя. „Може да ти потрябва“. Какви глупости си мислеше само?! Но не беше ли цялата ситуация толкова абсурдна, та чак идиотска? Мисълта, че едно малко момче може да умре поради обезводняване,

(престани, той не умира)

на не повече от десетина километра от най-близкия достатъчно голям град, бе лудост.

Но положението е такова, каквото е, припомни си грубо тя. И не си мисли разни други работи, миличка. Сега е като на война, само че в по-малък мащаб, и всичко, което е изглеждало малко преди, в този миг изглежда голямо. Най-лекото помръдване на въздуха през полуотворените прозорци е като зефирът. Разстоянието до задната врата е цял километър през ничия територия и ако ти се иска да вярваш, че кучето е самата Съдба, или някой Призрак на Вечния грях, или дори превъплъщение на Елвис Пресли, то вярвай си го. В тази странно умалена обстановка, в това положение на живот и смърт, ходенето по нужда беше истинска схватка.

„Ние ще се измъкнем! Никое куче на света не може да причини такова нещо на сина ми!“

— Кога, мамо?

Тад вдигна поглед към нея с овлажнели очи и лице, бяло като сирене.

— Скоро — рече тържествено Дона. — Много скоро.

Тя махна косата от челото му и го притисна към себе си. Погледна през прозореца на Тад и отново онова нещо във високата трева, омотано със скоч-лента, прикова погледа й.

„Как ми се иска да ти смажа главата с това!“

Вътре в къщата телефонът иззвъня.

Дона рязко извърна глава, изпълнена с безумна надежда.

— За нас ли е, мамо? За нас ли се обаждат?

Тя не му отговори. Не знаеше за кого е. Но ако имаха късмет (а късметът им най-сетне трябваше да се прояви, нали?) позвъняването беше от някой, който имаше причина да се запита защо толкова време никой не вдига телефона у Кембърови. Някой, който щеше да дойде и да провери.

Куджо вдигна глава и я наклони на една страна. За миг той безумно заприлича на Нипър, кучето на Асоциацията на червения кръст, наклонило ухо към грамофонната фуния. Куджо несигурно се изправи и тежко се затътри към къщата и звънящия телефон.

— Може би кученцето ще вдигне телефона — рече Тад. — Може би…

С бързина и сръчност, които бяха ужасяващи, огромното куче смени посоката на движението си и се хвърли към колата. Тромавата походка изведнъж изчезна, сякаш не бе нищо друго, освен една коварна преструвка. Звярът не лаеше — той просто ревеше и виеше! Червените му очи горяха! Куджо удари силно колата и отскочи. Чу се тъп звук. Вцепенена, Дона видя, че откъм нейната страна вратата на колата всъщност е леко огъната. „Той трябва да е умрял вече“, мислеше си тя изпаднала в истерия, „сигурно главата и гръбнакът му са сплескани, дълбокото мозъчно сътресение трябва да е ТРЯБВА ДА Е… “

Куджо отново се изправи. Муцуната му бе обляна с кръв. Очите му отново бяха кухи и блуждаеха. Телефонът в къщата звънеше ли звънеше. Кучето понечи да тръгне по посока на звъненето, ала изведнъж стръвно захапа хълбока си, сякаш ухапано от нещо, извъртя се и скочи върху прозореца на Дона. Чу се нов мощен и кух удар право пред лицето й. По стъклото писна кръв, появи се тънка сребърна пукнатина. Тад изпищя и покри с длани лицето си. Започна да дърпа бузите си и да ги дере с нокти.

Звярът отново скочи. Тънки струи от пяна и лиги се проточиха от кървавата му муцуна. Дона виждаше зъбите му — масивни и тежки като от стара и пожълтяла слонова кост. Ноктите му тракаха върху стъклото. Беше се срязал между очите и мястото кървеше. Очите на Куджо не изпускаха нейните. Неговите бяха кухи, празни, но все пак… Дона би могла да се закълне в това… все пак в тях имаше нещо — някакво познание. Той знаеше нещо за нея и злобно го таеше.

— Махай се оттук! — изкрещя тя.

Куджо отново се хвърли върху вратата на колата под прозореца й. И пак… и пак. Сега вече вратата хлътна силно навътре. Всеки път, когато стокилограмовият звяр се мяташе върху колата, тя се заклащаше заплашително на ресорите си. Всеки път, когато Дона чуеше този тежък и кух звук, тя бе сигурна, че животното се е убило или поне е изпаднало в несвяст. И всеки път то изтичваше до къщата, обръщаше се и отново се нахвърляше. Лицето на Куджо бе маска от кръв и сплъстена козина, през която с тъпа ярост надничаха някога благите му, кафяви очи.