Стивън Кинг - Куджо

Дона погледна към Тад и видя, че той е изпаднал в шок — беше се свил на седалката, подобно на ембрион, с ръце кръстосани върху тила му и свит гръден кош.

„Може би така е по-добре. Може би…“

Вътре в къщата телефонът престана да звъни. Куджо, който тъкмо се канеше да се извърне и отново да се втурне към колата изведнъж спря. Отново наклони главата си по същия странен, многозначителен начин. Дона затаи дъх. Тишината й се струваше огромна. Куджо клекна на задните си крака, вдигна към небето ужасно обезобразената си муцуна и нададе един-единствен вой, така мрачен и самотен, че Дона потрепери. Не чувстваше вече горещината. Беше студено като в гробница. В този миг тя разбра (не просто усети или помисли), разбра , че животното бе нещо повече от едно обикновено куче.

Мигът отмина. Уморено и едва-едва Куджо се изправи на краката си и отиде до предницата на колата. Сигурно легна на земята, защото Дона не виждаше вече гърба и опашката му. Въпреки това обаче, тя постоя още малко в напрежение, психически готова за ново нападение, в случай че кучето скочеше върху капака, както беше правило вече. Обаче нищо такова не стана. Цареше единствено тишината.

Дона взе Тад в прегръдките си и започна тихичко да му припява.

Когато най-сетне Бре се отказа и излезе от телефонната кабина, Черити го хвана за ръката и го заведе в кафене „Калдор“. Бяха дошли в „Калдор“, за да потърсят подходящи покривки за маса и пердета.

Холи ги чакаше, допивайки остатъка от сладоледения си коктейл.

— Няма нищо лошо, нали? — попита тя.

— Нищо сериозно — отвърна Черити, разрошвайки косата на сина си. — Тревожи се за кучето си, нали Брет?

Брет сви рамене… после мрачно кимна.

— Ти продължавай сама — каза Черити на сестра си. — Ние ще си настигнем.

— Добре. Ще бъда долу.

Холи допи газираната си вода и рече:

— Обзалагам се, че кучето ти е добре, Брет.

Брет й се усмихна, доколкото можа, ала не отговори. Те гледаха как Холи се отдалечава — елегантна в тъмновинената си рокля и сандали с коркови подметки, елегантна по начин, който Черити не би могла да имитира и го знаеше добре. Може би на времето би могла, но не сега. Холи бе оставила децата си при детегледачка и бяха пристигнали в Бриджпорт по обяд. Бе ги поканила на чудесен обяд, плащайки с кредитната си карта на „Дайнърс Клъб“. От тогава до сега обикаляха по магазините. Ала Брет бе тъжен и омърлушен — тревожеше се за Куджо. На Черити също не й се ходеше много по магазините. Беше горещо, а и тя бе все още притеснена от нощната разходка на Брет. Най-накрая тя му бе предложила да се обади вкъщи от телефонните кабини, намиращи се в съседната на закусвалнята пряка… обаче резултатът беше точно този, от който Черити се боеше.

Сервитьорката дойде. Черити поръча кафе, мляко и две банички.

— Брет — рече тя, — когато казвах на баща ти, че искаме да заминем на това пътуване, той беше против…

— Да, предполагах го.

— … а после промени решението си. Промени го съвсем внезапно. Сигурно защото в това съзря възможност и той да си даде малко почивка. Понякога мъжете обичат да отиват някъде сами, нали разбираш, и да правят разни неща…

— Като ловуването ли?

— Да, нещо такова.

— И да ходят на кино — добави Брет.

Поръчката им дойде и Брет започна да дъвче баничката си. (Да, забранената зона на Уошингтън Стрийн, която наричат „Полесражението“)

— Вероятно. Както и да е, навярно баща ти си е взел няколко дни отпуска, за да отиде до Бостън…

— О, не вярвам — отвърна Брет, искрено учуден. — Той имаше много работа. Много работа! Той сам ми каза.

— Може пък да не е имало чак толкова много, колкото си е мислил — рече Черити с надеждата, че цинизмът, който усещаше, не се бе прокраднал и в гласа й. — Както и да е, аз поне така мисля, че е направил и по тази причина никой не вдига телефона нито вчера, нито днес. Изпий си млякото, Брет. Помага за изграждането на костите.

Той изпи половината от млякото си и по устните му остана следа, подобна на побелял, старчески мустак. Брет сложи чашата си на масата.

— Може би наистина така е направил. Навярно е накарал Гари да тръгне с него. Татко много харесва Гари.

— Да, сигурно е накарал Гари да тръгне с него — рече Черити така, сякаш тази мисъл току-що й бе хрумнала. Всъщност обаче тя бе позвънила у Гари тази сутрин, докато Брет играеше с Джим младши. Никой не бе отговорил на позвъняването й. Тя не се съмняваше ни най-малко, че двамата бяха отишли някъде заедно. — Нищо не хапна от баничката.