Стивън Кинг - Куджо

Тад си играеше с патиците.

Дона задряма. Когато пак се събуди, всички сенки се бяха слели в едно и единствената светлина в алеята на Кембърови беше като отблясъците на жарава. Здрачаваше се. По някакъв начин отново бе паднал здрач и те (невероятно, но факт!) все още бяха тук. Слънцето заседна на хоризонта, близо до аленото зарево. Приличаше й на бейзболна топка, потопена в кръв. Тя облиза отвътре пресъхналата си уста. Слюнката, която се бе сгъстила като желе се разтопи неохотно и отново се превърна в горе-долу нормална телесна течност. Гърлото й бе сухо и сякаш затиснато с вълнен тампон. Помисли си колко хубаво би било да легне под чешмата в градината, да я пусне докрай, да отвори уста и просто да остави ледената вода да струи отгоре й. Представата бе така ярка, че Дона потрепери и кожата й настръхна, толкова мощна, та чак главата я заболя.

Дали кучето беше още пред колата?

Тя погледна, но не можеше да каже със сигурност. Единственото сигурно нещо беше, че Куджо не е пред гаража.

Дона натисна клаксона, но се чу само слаб и немощен звук — всичко си остана както преди. Той можеше да е навсякъде. Тя прокара ръка по сребърната пукнатина в прозореца и се запита какво ли би станало, ако кучето удареше стъклото още няколко пъти. Щеше ли да успее да се вмъкне вътре? Вчера изобщо не би допуснала такова нещо, но сега не бе толкова сигурна.

Дона отново погледна задната врата на Кембърови. Сега изглеждаше много по-далечна, отколкото преди. Това я накара да си спомни за една концепция, която бяха разисквали в колежа в курса по психология. Преподавателят, наконтено мъжле, с мустачки като четка за зъби, беше я нарекъл Идея-фикс. Ако стъпите върху спрял ескалатор, ще откриете, че ви е много трудно да ходите. Това й се бе видяло толкова забавно, че в крайна сметка бе открила един ескалатор в „Блумингдейл“, на който бе окачена табела „Не работи“ и бе тръгнала по него надолу. Дона бе открила за свое най-голямо учудване, че наконтеното доцентче бе право — краката й просто отказваха да се движат. Този факт я бе накарал да се замисли какво ли би станало в съзнанието й, ако стъпалата пред къщата й изведнъж се задвижеха под краката й, както слизаше по тях. Мисълта я бе накарала високо да се разсмее.

Сега обаче не й се виждаше толкова смешно. Всъщност изобщо не беше смешно.

Тази задна врата определено изглеждаше по-далече сега.

„Кучето ме обезкуражава.“

Дона се помъчи веднага да отпъди тази мисъл, но после се отказа. Положението беше доста критично, за да си позволява лукса сама себе си да лъже. Съзнателно или не, Куджо я обезкуражаваше. Използвайки навярно нейната собствена идея-фикс за това какъв трябва да е светът. Ала нещата се бяха променили. Безпрепятственото возене на ескалатора бе свършило. Тя просто не можеше повече да стои със сина си върху неподвижните стъпала и да чака някой да пусне мотора. Истината беше, че тя и Тад бяха обсадени от едно куче.

Тад спеше. Ако кучето беше в гаража, Дона щеше да успее сега.

„Ами ако все още е пред колата? Или под нея?“

Тя си спомни какво обичаше да казва баща й, когато гледаше професионалните футболни мачове по телевизията. Той почти винаги се зареждаше за тези случаи и обикновено изяждаше голяма паница с боб, останал от съботната вечеря. В резултат на това телевизионната „зала“ ставаше необитаема за обикновените земни живи същества някъде към десетата стограмка. Дори кучето се изнизваше с виновна пораженческа физиономия върху муцуната си.

Думите на баща й се отнасяха за някои особено заплетени положения и пасове: „Ааа, ще му скъсат задника в храстите за тоя пас!“, крещеше той. Майка й се вбесяваше… а когато Дона навлезе в пубертета, почти всичко, свързано с баща й, вбесяваше майка й.

В този миг Дона си представи как Куджо лежи пред „Пинто“-то, но не заспал, а просто клекнал върху чакъла, задните му черни лапи подвити под него, кръвясалите му очи неподвижно втренчени във вратата, откъдето тя би излязла от колата. Той я чакаше, надяваше се, че ще бъде достатъчно глупава, за да излезе. Той лежеше и я дебнеше в храстите.

Дона прекара длани по лицето си трескаво и нервно, сякаш се миеше. Отгоре вечерницата надничаше сред мастиленосиньото небе. Слънцето бе слязло от сцената, оставяйки след себе си неподвижна и някак странно жълта светлина над полята. Някъде запя птица, смълча се, после пак запя.

Мина й през ума, че за първи път през този следобед тя нямаше особено голямо желание да излезе от колата и да хукне към вратата на къщата. Отчасти това се дължеше на дрямката й и на незнанието й за местоположението на кучето. Отчасти липсата й на желание да хукне към вратата се дължеше на простия факт, че горещината намаляваше… мъчителната жега и влиянието й върху Тад беше главният й подтик да действа. Сега обаче в колата беше съвсем приятно и полусънното, полусъзнателно състояние на сина й се бе превърнало в истински сън. Той си почиваше, необезпокояван. Поне засега.