Стивън Кинг - Куджо

Да, тя признаваше това негово право, но не бе очаквала наблюденията му (макар и интуитивни) да бъдат толкова обезпокояващо изтънчени, толкова точни и толкова отчайващо отрицателни.

— Предполагам, че Джим е направил парите — рече Черити. — Знаеш с какво се занимава…

— Да, писарушка е.

Този път обаче Черити не се поддаде на предизвикателството.

— Е, щом искаш, мисли си така… Холи се омъжи за него, когато той учеше в Мейнския университет в Портланд в подготвителните курсове за студенти по право. Докато Джим учеше право в Денвър, тя работеше много и непривлекателни работи, за да може той да завърши. Често се прави така. Съпругите работят, за да могат съпрузите им да се изучат и да добият някои специални умения…

Черити търсеше Холи с поглед и най-накрая й се стори, че вижда тила на по-малката си сестра няколко щанда по-наляво.

— Тъй или иначе — продължи тя, Джим най-после завърши, той и Холи заминаха на изток и той започна работа в една голяма адвокатска фирма в Бриджтън. Тогава не печелеше много. Живееха в един малък апартамент на третия етаж без климатична инсталация през лятото и слабо отопление през зимата. Но се издигна и сега е, както се казва, младши партньор. И предполагам, че по нашите стандарти печели добри пари.

— Може би тя показва кредитните си карти, защото понякога все още се чувства бедна вътрешно — каза Брет.

Черити бе отново поразена от почти свръхестествената проницателност на сина си. Тя разроши нежно косата му, но вече не му се сърдеше.

— Но нали каза, че я харесваш?

— Да, харесвам я. Ето я, ей там!

— Виждам.

Те отидоха при Холи, която бе понесла цял куп пердета в едната си ръка и вече се отправяше в търсенето на покривки.

Най-сетне слънцето залезе зад къщата.

Малко по малко пещта в колата на Трентънови започна да изстива. От някъде се появи сравнително постоянен лек ветрец и Тад с благодарност обърна лицето си към него. Поне засега се чувстваше по-добре, отколкото през целия ден. Всъщност целият ден до сега му се бе сторил като ужасен лош сън, какъвто човек би запомнил само отчасти. На момента Тад просто витаеше. Напускаше колата и витаеше някъде. Това си го спомняше. Беше яхнал някакъв кон. Двамата с коня бяха препускали през някакво дълго поле, в което играеха зайци, също както в онзи анимационен филм, на който майка му и татко му го заведоха в театър „Вълшебната лампа“ в Бриджтън. В края на полето имаше малко езерце, а в езерцето — патици. Патиците бяха дружелюбни. Тад си поигра с тях. Там беше много по-добре, отколкото с Мама, защото Чудовището беше там, където беше Мама… Чудовището, което бе излязло от килера. При патиците нямаше чудовище. На Тад много му харесваше при тях, макар и смътно да съзираше, че ако остане по-дълго, може да забрави как да се върне в колата.

Тогава слънцето залезе зад къщата. Плъзнаха хладни сенки, плътни и меки като копринено кадифе. Чудовището вече не ги нападаше. Пощальонът не беше дошъл, но сега поне Тад можеше спокойно да си почине. Най-лошото беше, че чувстваше ужасна жажда. Никога не бе му се искало толкова много да пие. Ето защо езерото с патиците беше толкова хубаво — там бе мокро, свежо и зелено.

— Какво каза, миличък?

Лицето на мама се наведе към него.

— Жаден — промълви Тад с прегракнал глас. — Толкова съм жаден, Мамо.

Той си спомни как преди казваше „заден“ вместо „жаден“. Обаче някои от децата в летния лагер му се бяха присмели и го бяха нарекли бебе, както се присмиваха и на Ренди Хофнагер, задето казваше „загъска“ вместо „закуска“. Така че Тад започна да изговаря думата правилно, ругаейки се жестоко вътрешно, когато забравеше и се изпуснеше.

— Да, зная. Мама също е жадна.

— Сигурно в къщата има вода.

— Миличък, не можем да влезем в къщата. Още не. Лошото куче е точно пред колата.

— Къде? — Тад се изправи на колене и се учуди, когато усети някаква лекота, бавно нахлуваща в главата му, като плавно разбиваща се вълна. Той се подпря с ръка на арматурното табло, ала дланта му бе сякаш закрепена върху някаква километрична ръка. — Не го виждам. — Дори гласът му бе далечен, като ехо.

— Сядай долу Тад. Ти си…

Тя продължаваше да му говори и той усети как го настанява обратно на седалката, но всичко бе така далечно. Думите достигаха до него сякаш през някаква огромна, сива бездна. Между него и майка му имаше мъгла, каквато имаше тази сутрин… или вчера сутринта… или която сутрин беше там, когато татко му замина. Но далече напред имаше едно светло място и той остави майка си да отиде там. Това беше езерото с патиците. Патици, езеро и лилии. Гласът на мама беше далечно бръмчене. Красивото й лице — толкова голямо и винаги до него, толкова спокойно, като луната, която понякога надничаше в прозореца му, когато се будеше късно нощем, за да отиде да се изпишка… това лице стана сиво и загуби очертанията си. Разтопи се в сивата мъгла. Гласът й се превърна в лениво жужене на пчели, които бяха много добри и не жилеха… в плискане на вода…