Стивън Кинг - Куджо

Брет я взе в ръка, отхапа символичен залък и пак я остави на масата.

— Мамо, мисля, че Куджо беше болен. Изглеждаше болен, когато го видях вчера сутринта. Кълна ти се!

— Брет…

— Наистина, мамо! Ти не го видя. Той изглеждаше… ами, отвратително!

— Ако разбереш, че Куджо е добре, ще се успокоиш ли?

Брет кимна.

— Тогава ще се обадим на Алва Торнтън от „Мейпъл Шугър“ тази вечер — рече Черити. — Ще го помолим да отиде и да провери. Става, нали? Предполагам, че баща ти вече му се е обаждал и го е помолил да храни Куджо, докато го няма.

— Така ли мислиш наистина?

— Да.

Алва или някой друг като него. Той не беше точно приятел на Джо, защото, доколкото Черити знаеше, Гари беше единственият му истински приятел, ала вероятно някой мъж, който бе извършил услуга в замяна на услуга от страна на Джо в бъдеще.

Лицето на Брет се проясни, сякаш докоснато от магическа пръчка. Още веднъж тя, възрастната бе дала правилния отговор, както фокусникът измъква заека от шапката. Ала вместо да я развесели, този факт мигновено я натъжи. Какво щеше да му отговори, ако Алва им кажеше по телефона, че не е виждал Джо от дъждовете. Е, щеше да се справи някак с това препятствие, ако се наложеше, но тя продължаваше да вярва, че Джо не би оставил Куджо сам да се оправя. Не беше в стила му.

— Искаш ли да отидем при леля ти сега?

— Разбира се. Чакай само да свърша с това.

Черити наблюдаваше полуразвеселена, полуужасена как синът й поглъща останалата част от баничката на три хапки и ги промива надолу с млякото. После той бутна стола си назад.

Черити плати сметката и двамата тръгнаха към ескалатора за слизане.

— Леле, туй наистина е голям магазин! — рече Брет в захлас. — Голям глад е, нали, мамо?

— В сравнение с Ню Йорк, ще изглежда ката Касъл Рок — отвърна тя. — И не казвай „леле“. То е все едно да ругаеш.

— Добре.

Брет се хвана за гумената лента на движещия се ескалатор и се огледа наоколо. На дясно се откриваше цял лабиринт от църкащи и чуруликащи папагалчета. Наляво бяха щандовете за домакински потреби — навсякъде блестеше хром, имаше и една миялна машина за съдове с прозрачен капак отпред, през който се виждаше сапунената пяна. Брет вдигна поглед към майка си, когато двамата слязоха от ескалатора.

— Заедно сте израснали, а?

— Надявам се да ти разкажа някога — отвърна Черити, усмихната.

— Много е мила — каза Брет.

— Е, радвам се, че мислиш така. И аз самата бях доста привързана към нея.

— Как е станала толкова богата?

Черити спря неподвижна.

— Така ли мислиш за Холи и Джим? Че са богати?

— Онази тяхна къща не е от евтините — отвърна Брет и Черити отново видя как зад неоформените още детски черти я гледа лицето на Джо Кембър с безформената си зелена шапка, килната на тила. Умните, момчешки очи се отклониха встрани. — А и онзи джубокс. И той струва доста мангизи. Тя има цял портфейл, пълен с кредитни карти. Пък ние имаме само за Тексако…

— Да не си мислиш за много умен — нахвърли се върху него Черити, — като надничаш в портфейлите на хората, докато те черпят с хубав обяд?

По лицето на Брет пробяга обида и изненада, но бързо се овладя и изразът му отново бе спокоен. Този също бе от триковете на Джо.

— Просто забелязах това. Нямаше как да не ги видя — тя така се фукаше с тях…

— Не се е фукала! — възкликна Черити, шокирана.

Тя отново се спря. Бяха стигнали щанда за пердета.

— Да-да! Фукаше се! — рече Брет. — Ако картите й бяха акордеон, сигурно щеше да свири „Испанката“ с тях.

Изведнъж Черити се вбеси от него… отчасти защото й се струваше, че може и да е прав.

— Искаше и ти да ги видиш, всичките — каза Брет. Поне АЗ мисля така.

— Не ме интересува много какво мислиш ти по този въпрос, Брет Кембър!

Лицето й пламтеше, ръцете я сърбяха да го удари. Малко преди това, в кафенето тя го бе обичала… и също толкова важно — бе се чувствала като негова приятелка. Къде отидоха всички тези топли чувства?!

— Просто се чудех откъде има толкова мангизи.

— Не мислиш ли, че използваш доста груба дума?

Брет сви рамене, вече явно настроен да противоречи и нарочно да я предизвиква, както предполагаше Черити. Дължеше се на възприятията му за това, което се бе случило на обяд, а също и на нещо друго. Той съпоставяше своя собствен живот както и този на баща си с един друг. Нима тя си бе мислила, че синът й автоматически ще приеме радушно начина, по който живееха сестра й и съпругът й, само защото Черити искаше това — един начин на живот, който й бе отказан или поради лош късмет, или поради собствената й глупост, а може би и заради двете? Нима той нямаше право да критикува… да анализира?