Стивън Кинг - Куджо

Дона облиза устните си.

От време на време тя отваряше за малко прозорците докрай, за да направи течение, но се боеше да ги остави така. Можеше да задреме. Дона се плашеше от горещината — плашеше се за себе си и дори повече за Тад, за това как би му подействала тя. Обаче най-много я плашеше лицето на кучето — с пяна по муцуната и втренчени в нея кръвясали, злобни очи.

За последен път беше отворила прозорците до долу, когато Куджо се бе скрил на сянка в гаража. Но сега Куджо бе отново тук.

Той седеше в сянката на големия гараж, която все повече се удължаваше, с глава ниско над земята и поглед, вперен в синьото „Пинто“. Земята между двете му предни лапи се бе разкаляла от непрекъснато течащите му лиги. От време на време Куджо изръмжаваше и се зъбеше на въздуха, сякаш имаше халюцинации.

„Колко още? Колко още ще живее?“

Дона беше разумна жена. Тя не вярваше в неща, които не можеше да види или пипне. Нямаше нищо свръхестествено в един олигавен и грохнал Сан Бернар, клекнал в сянката на гаража. Той беше просто едно болно животно, което е било ухапано от заразена с бяс лисица, скункс или нещо подобно. Куджо не я преследваше лично. Не беше Преподобният Димсдейл, нито пък Моби Дог 24 24 Преиначено от „Моби Дик“, психологически роман от Х. Мелвил — Б.пр. . Той не беше Злата Съдба на четири крака.

Но… Дона тъкмо се бе решила да хукне към задната врата на Кембърови, когато Куджо, залитайки тромаво, се показа от тъмната паст на гаража.

Тад! Тад беше важното нещо. Тя трябваше да го измъкне оттук. И без да го усуква повече. Той вече не отговаряше много свързано — сякаш действителността стигаше до него съвсем откъслечно. Очите му занесено се извръщаха към нея, когато му говореше, като очите на боксьор, който е бил удрян, удрян и пак удрян и който е загубил връзка със света, заедно с гарда си, чакащ само последния залп от удари да го повали безчувствен на земята. Тези неща ужасиха Дона и събудиха цялото й майчино чувство. Тад беше важното нещо! Да беше сама, отдавна да бе хукнала към вратата. Не друг, а именно Тад я бе задържал, съзнанието й непрекъснато се връщаше към мисълта, че Куджо ще я повали на земята, а Тад ще остане сам в колата.

Все пак, преди да се появи Куджо, Дона се бе подготвяла психически да се втурне към вратата. Тя непрекъснато прехвърляше в ума си тази представа, като домашен видеофилм, и си го представяше непрекъснато, толкова дълго време, та най-накрая й се стори, че вече се бе случило наистина. Тя трябваше да раздруса Тад и напълно да го събуди (да го събуди с плесници, ако трябваше), да му каже, че не трябва да излиза от колата и да тръгва след нея при никакви обстоятелства и без значение какво щеше да се случи . Тя щеше да изтича от колата до задната врата и да натисне дръжката на бравата. Ако беше отключена, всичко щеше да се подреди добре. Но Дона бе подготвена и за съвсем реалната възможност вратата да е заключена. Тя бе съблякла блузата си и сега седеше зад кормилото само по белия си памучен сутиен — блузата бе в скута й. Когато тръгнеше, Дона щеше да увие блузата около ръката си. Нямаше да е кой знае каква защита, но все пак бе по-добре от нищо. Щеше да счупи стъклото, което бе непосредствено до бравата и да се промъкне в задното антре. А ако и вътрешната врата беше заключена, то тя щеше да се справи с това. Някак си.

Ала Куджо се бе появил отново и стръвта й се бе изпарила.

„Няма значение. Той пак ще влезе. Така направи и преди“.

„Дали?“, шепнеше подсъзнанието й. „Не е ли всичко прекалено нагласено?“ Кембърови заминават и като дори граждани се сещат да предупредят в пощата да им задържат там пратките. Вик го няма и почти е сигурно, че няма да се обади преди утре вечер, просто защото ще струва много скъпо, ако се обажда всяка вечер. А пък обади ли се, то той ще го стори рано. Когато никой не му отговори, ще предположи, че сме отишли да похапнем в пицарията на Марио, или да изядем по някой сладолед в „Тейсти Фрийз“. А по-късно няма да се обади, защото ще си мисли, че сме заспали. Ще реши, че е по-добре да се обади утре. Тактичният, внимателен Вик. Да, всичко е прекалено хубаво. Нямаше ли куче в онзи разказ за лодкаря, плаващ по река Чарън — то беше най-отпред на лодката? Кучето на боцмана. Наричайте ме просто Куджо. Всички сте за Долината на Смъртта. „Влизай вътре“, мислено му внушаваше Дона. „Влизай, обратно в гаража, твойта кожа!“

Куджо не помръдна.

Тя облиза устните си, които й се струваха точно толкова напукани, колкото изглеждаха устните на сина й.