Стивън Кинг - Куджо

„Ами ако тя точно в този момент завие с колата по алеята?“

Това отново го подсети, че трябва да бяга оттук. Беше оставил визитната си картичка. Не искаше да си има никакви неприятности с нея сега, като капак на всичко. Но пък и тя нищо не можеше да направи, освен ако извикаше ченгетата. Стийв обаче не вярваше тя да го направи. Твърде много неща искаше да каже той: „Сексуалния живот на Великата Американска Щастлива Съпруга в Естествено Обсъждане“. Но онова, което беше направил горе, бе лудост. По-добре да се измита и да увеличи разстоянието между себе си и Касъл Рок. Можеше по-късно да й се обади. Да я попита как й се бе харесало творението му. Щеше горе-долу да се позабавлява.

Стийв тръгна надолу по алеята, зави наляво и се върна при пикапа си. Никой не го спря. Никой не му обърна особено внимание. Едно дете на ролкови кънки избръмча покрай него и му извика „Здрасти!“. Мигновено Стийв му отвърна със същото.

Качи се в пикапа си и потегли. Подкара нагоре по шосе № 117 на път за № 308, а когато стигна, подкара по него и кара дотогава, докато се озова на вътрешнощатския път № 95 в Портланд. Съзнанието му бе започнало да го гложди за това, което бе направил: кървавочервеният гняв на разтухата, който го бе обзел, когато бе видял, че няма никой в къщата. Беше ли наказанието твърде тежко за постъпката? Тя не искаше да го прави повече с него — добре, и какво от това? Беше направил на пух и прах почти цялата къща. Не доказваше ли това, че той навярно не беше с всичкия си?

Стийв започна да работи по малко върху всеки от тези въпроси, както правят повечето хора, прекарвайки цяла поредица от обективни факти през баня от различни химикали, които когато се вземат заедно, представляват сложния човешки механизъм на възприятията, известен като субективизъм. Като първокласник, който внимателно действа с молива, а после — с гумата и след това пак с молива, той срина всичко, което се бе случило, а после внимателно го изгради отново (нарисува го повторно в съзнанието си), докато най-накрая и фактите, и неговите възприятия за тях се съчетаха в едно цяло така, че Стийв вече можеше да се чувства спокоен.

Когато стигна шосе № 495, той сви на запад — посока Ню Йорк и местността, простираща се наоколо, чак до тихите кътчета на в Айдахо, където навремето се бе оттеглил Папа Хемингуей, стар и смъртно ранен. В сърцето си Стийв почувства онази особена приповдигнатост, която обикновено идва с прекратяването на стари връзки и поемането към нещо ново — онова чудно нещо, което приятелчето Хък бе нарекло „разчистване на нови завоевания“. В такива моменти Стийв се чувстваше почти като новороден, чувстваше, че притежава най-голямата свобода — свободата да се самовъзстановява. Той не би бил в състояние да разбере значението на този факт, ако някой друг му бе казал, че дали ще е в Мейн или в Айдахо, Стийв винаги щеше да захвърля ракетата си отчаян и бесен от това, че е загубил игра на тенис. И винаги щеше да отказва да се здрависа с противника си над мрежата, когато губеше. Здрависваше се, само когато печелеше.

Спря да пренощува в малкия градец Туикънхам. Спа спокойно. Беше успял да убеди себе си, че опустошаването на къщата на Трентънови не бе акт на дива ревност, а просто революционен анархизъм — заклеймяване на две буржоазни свини, и то от онези, които даваха възможност на богаташите-фашисти да останат на власт, защото свините безропотно и сляпо си плащаха данъците и сметките. По този начин Стийв казваше: „Цялата власт на народа!“ — идея, която той се мъчеше да вложи във всичките си стихотворения.

Въпреки това, Стийв все още размишляваше, малко преди да заспи. Обръщайки се на една страна в тясното хотелско легло, той се питаше какво ли си е казала Дона, когато се е прибрала с детето вкъщи. С тази мисъл той веднага заспа и върху устните му се появи блажена усмивка.

В три и половина следобед на онзи вторник Дона се беше отказала вече от идеята за пощальона.

Тя седеше, леко обгърнала с една ръка Тад, който бе изпаднал в полудрямка, устните му бяха жестоко напукани от горещината, а лицето му бе трескаво и зачервено. От млякото бе останало съвсем малко и скоро тя щеше да му го даде. През последните три часа и половина (което вкъщи бе обедно време) слънцето бе жестоко и неумолимо. Въпреки че нейния прозорец и този на Тад бяха дръпнати надолу на около десет сантиметра, температурата в колата бе сигурно сто градуса 23 23 Приблизително 38 градуса по Целзий — Б.пр. , а може би и повече. Просто така ставаше с колите, когато биваха оставяни на слънце. Освен че при нормални обстоятелства, когато колата ти е на слънце, ти просто отваряш докрай и четирите прозореца, пускаш духалките и се разхлаждаш. Хайде да се разхладим! Колко омайно звучаха само тези думи!