Стивън Кинг - Куджо

Стийв остави гаража и изкачи трите стъпала на задния вход. Натисна дръжката на вратата. Тя се оказа отворена. Той влезе вътре, без да почука, хвърляйки нехаен поглед наоколо, за да се убеди, че наблизо нямаше никой.

Стийв затвори вратата и бе обгърнат от тишината в къщата. Сърцето му още веднъж лудо заблъска, сякаш се канеше да изхвръкне от гръдния му кош. И още веднъж той не признаваше нещата пред себе си. Не беше нужно дори да ги признава. Те просто си бяха факт.

— Хей! Има ли някой тук?

Гласът му бе силен, честен, приятен, питащ.

— Хей!

Вече беше по средата на коридора.

Очевидно нямаше никой. В къщата цареше атмосфера на тихо, знойно очакване. Една чужда, безлюдна къща, пълна с мебели, винаги бе в състояние да го притесни. Струваше му се, че го дебнат.

Стийв опита за последен път:

— АЛО! ИМА ЛИ НЯКОЙ ТУК?

„Тогава направи нещо такова, че да те запомни. И скъсай.“

Той влезе във всекидневната и се огледа. Ръкавите му бяха навити, а ръцете му леко лъщяха от потта. Сега вече можеше да признае пред себе си: как му се искаше да я убие, когато тя го нарече копеле и изпръска лицето му със слюнката си, как му се искаше да я убие за това, че го бе накарала да се почувства стар и уплашен и вече неспособен да командва положението. Писмото беше нещо, да, ала не бе достатъчно.

Вдясно от него се върху стъклени полици бяха наредени порцеланови статуетки. Стийв се извърна, силно ритна с крак най-долната полица и тя се срути. Рамката се заклати и после падна върху разбитото стъкло както и малките, порцеланови котки и овчарчета и всичкия този бълвоч на дребнобуржоазния разкош. В средата челото му пулсираше. Лицето му бе сгърчено в гримаса, но той не го усещаше. Стийв съсредоточено стъпка на прах всички оцелели фигурки. Свали от стената един семеен портрет, изгледа за миг с любопитство усмихнатото лице на Вик Трентън(Тад седеше в скута му, обгърнал с ръка майка си през кръста), а после го пусна върху пода и силно стъпка с крак стъклото.

Стийв се огледа — дишаше тежко, като след състезание. Изведнъж той се нахвърли върху стаята, сякаш тя беше нещо живо, нещо, което жестоко го бе наранило и трябваше да бъде наказано. Сякаш самата стая бе причина за болката му. Стийв дръпна падащото легло на Вик. Прихвана горния край и за миг кушетката се задържа изправена, клатушкайки се несигурно, а после се сгромоляса с трясък, разбивайки на пух и прах малката, стъклена маса, изпречила се на пътя й. Той извади всички книги от рафтовете като при това полугласно ругаеше лайняния вкус на хората, които ги бяха купували. Вдигна поставката за списания и я хвърли по посока на огледалото над камината. То също се разби на парчета. Големи огледални отломъци с тъмно покритие от едната страна се посипаха по пода като парчета от картинна главоблъсканица. Стийв се бе разпенявил и пръхтеше като побеснял бик. Слабите му скули бяха станали почти виолетови.

Влезе в кухнята през малката трапезария. Като мина покрай кухненската маса, купена от родителите на Дона като сватбен подарък, Стийв протегна ръка и с един замах смъкна всичко на пода: голямата кутия с подправките (наречена „Мързеливата Сюзън“), стъклената, инкрустирана ваза, която Дона беше купила миналото лято за долар и четвърт в големия магазин за порцелан в Бриджтън, бирената халба на Вик от абсолвентския му бал. Керамичните солнички се пръснаха като малки бомби. Стийв отново получи ерекция, поради възбудата от гнева. Всяка мисъл да бъде предпазлив, за да не го открият, напусна съзнанието му. Той бе някъде вътре в нещото. Беше притиснат в миша дупка.

В кухнята Стийв отвори докрай най-долната камера на печката и разхвърля тигани и канчета навсякъде. Вдигна се ужасен шум, но само ужасният шум не му стигаше. Трите стени на кухнята бяха заети с шкафове от край до край. Той ги отваряше един по един, загребвайки с две ръце чинии и стоварвайки ги на пода. Порцеланът мелодично звънтеше. Помете и чашите, а когато те се разбиваха на парчета, Стийв изръмжаваше. Между тях имаше и сервиз от осем крехки и елегантни, високи винени чаши, които бяха притежание на Дона откакто беше навършила дванадесет години. В някакво списание беше прочела за „скриновете с чеиз“ и бе решила твърдо и тя да има такъв скрин. Обаче се оказа, че в него тя успя да сложи само винените чаши, защото скоро той й омръзна (първоначалното й намерение беше да отдели достатъчно, за да може да обзаведе цялата си младоженска къща или апартамент). Повече от половината си живот Дона бе притежавала тези чаши и ги къташе като много ценни.