Стивън Кинг - Куджо

Смъртта на леля Еви Чалмърс през изминалата пролет доста разстрои Джордж — много повече, отколкото той би помислил. И съвсем отскоро Джордж просто не искаше да мисли за това, че остарява. Предпочиташе да мисли за Златните години на пенсионерството, които той и Кейти щяха да прекарат заедно. Никога повече нямаше да става в шест и половина. Нямаше да мъкне торби с писма и да слуша онзи задник Майкъл Фурние, който беше началник на пощата в Касъл Рок. И нямаше вече да му мръзнат яйцата през зимата и да става луд с отпускарите, които искаха да им носят писмата в палатките или във вилите им, когато дойдеха горещините. Вместо това щеше да ползва услугите на „Уинибаго“, фирма за „живописни пътувания през Ню Ингланд“, щеше да има „Излежаване в Градината“, „Някое Ново Хоби“, но най-много щеше да има „Почивка и Спокойствие“. И някак си мисълта да пропъди в края на своите шестдесет и началото на седемдесетте си години, като някоя дефектирала ракета, ни най-малко не се покриваше с романтичната му представа за Златните Години на Пенсионерството.

Джордж сви бяло-синята си камионетка по шосе № 3, премижавайки с очи срещу светлината, блеснала за миг в предното стъкло. Лятото се бе оказало твърде горещо, както леля Еви бе предсказала… и дори нещо повече. Той чуваше как щурците свирят сънливо сред високата, лятна трева и в съзнанието му за миг изникна картина със следното заглавие: „Джордж си почива в хамака в задния двор.“

Джордж спря пред къщата на Маликънови и пъхна една рекламна брошура в кухнята им, заедно със сметката за електричеството. Днес трябваше да раздаде всички сметки за консумацията на енергия, ала той хранеше надеждата, че хората от електроснабдяването нямаше да си губят времето да чакат Малинкънови да им пратят чека. Те бяха бедняци, бяла измет, като онзи Гари Първиър в горния край на пътя. Беше направо срамота да гледа какво ставаше с Първиър, човекът, който някога бе спечелил специално отличие за храброст. Ами Джо Кембър? И той бе същата мърда. И двамата отиваха по дяволите. Джон Мъликън беше навън, седнал отстрани на къщата и поправяше нещо, което приличаше на брана. Джордж му махна с ръка, а Мъликън вдигна палец в отговор, преди отново да се залови с работата си.

„Ето ти една и на тебе, работни ми господинчо“ , помисли си Джордж Миара, повдигна единия си крак и наду тромбата. Ужасна работа беше това пърдене! Човек трябваше много да внимава, когато е в компания.

Той подкара нагоре по пътя към къщата на Гари Първиър, извади още една брошура, още една сметка за консумирана енергия, някакво писмо и ги пъхна в пощенската кутия. После даде на заден ход в алеята на Гари и потегли обратно. Нямаше нужда да продължава до Кембър днес. Джо се беше обадил в пощата вчера сутринта някъде към десет часа и ги бе помолил да задържат писмата му няколко дни. Майк Фурние, голямото плямпало, който отговаряше за работата в Пощата на Касъл Рок по навик извади картичка, върху която бе написано: „Пощата да се задържи до поискване“ , и я закрепи над мястото, обозначаващо района на Джордж.

Фурние каза на Джо Кембър, че да беше се обадил само петнадесетина минути по-рано, щяха да задържат и понеделнишката му кореспонденция, ако това е било намерението му.

— А, бе нищо — отвърна Джо. — За днес ще мога да си прибера пощата.

Когато Джордж сложи пратките за Гари в пощенската му кутия, той забеляза, че списанието от понеделник — „Механика за всеки“, и едно писмо, просещо средства за отпускане на провинциални стипендии, не бяха взети. Като се върна, Джордж видя през вратата големия, стар Крайслер на Гари и проядения тук-там от ръжда автомобил на Джо Кембър, паркиран точно зад него.

— Запилели са се заедно — измърмори високо Джордж. — Двамата глупаци вилнеят някъде.

Той повдигна крака и отново пръдна.

Заключението на Джордж беше, че двамата вероятно пиянстват и мърсуват, използвайки пикапа на Джо Кембър. Не му дойде наум да се запита защо ще вземат камионетката на Джо, когато под ръка имаше две много по-удобни превозни средства, а и той не забеляза кръвта по стълбите, нито пък голямата дупка в долната част на вратата.

— Двамата глупаци вилнеят някъде — повтори Джордж. — Добре, че поне Джо Кембър се сети да предупреди да не му се носи пощата.

И той подкара обратно по пътя, по който беше дошъл, обратно към Касъл Рок, като от време на време повдигаше крака си, за да пусне малко газ.

Стийв Кемп отиде с колата до „Деъри Куийн“ в съседство със супермаркета „Уестбрук шопинг мол“, за да си купи няколко хамбургера и един шоколадов десерт. Сега той седеше в пикапа си, ядеше и гледаше Брайтън Авеню, без всъщност да вижда пътя, или да усеща вкуса на храната.