Стивън Кинг - Куджо

— Ето! — каза тя троснато и с жестокост в гласа. — Доволен си, нали? Добре!

Тад започна да плаче. Заплака така, както го помнеше още от бебе: устата му се превърна в трептяща дъгичка, а сълзите се търкулнаха по бузите му още преди да изхлипа. Тогава Дона го придърпа към себе си и му каза, че съжалява, каза му, че всичко ще свърши, щом дойде пощальонът, че тя ще го отведе вкъщи и ще му измие косата. После си помисли: „Шанс да се бориш да бъдеш по-добра от майка си. Разбира се. Разбира се, детето ми. Ти си точно като нея. Тя щеше да каже същите думи в ситуация като тази. Когато се чувстваш зле, какво правиш ти? Прехвърляш лошото си настроение върху другите, споделяш богатството. Е, като майка, като дъщеря, нали? А може би като порасне, Тад ще мисли също като тебе, което ти мислиш за…“

— Защо е толкова горещо, мамо? — попита безизразно Тад.

— Парников ефект — отвърна Дона, без дори да мисли. Тя не беше дорасла за това и го знаеше. Ако тази ситуация бе в известен смисъл последен изпит по майчинство… или по зрялост… то тя нямаше да го издържи. От колко време бяха заседнали тук? Най-много петнадесет часа. И тя вече не издържаше, сриваше се.

— Мамо, може ли да изпия една чаша зеленчуков сок, когато се приберем у дома?

Листът с Думите за Чудовището, овлажнен от пот и измачкан лежеше унило в скута на Тад.

— Колкото искаш — отвърна Дона и силно го притисна към себе си, но усети с уплаха, че тялото му не се поддава на прегръдката й. Не трябваше да му викам, помисли разсеяно Дона. Как ми се иска да не бях му викала.

„Ще се държа по-добре“, обеща си Дона. Защото скоро щеше да дойде пощальонът.

— Мисля, че чуд… че кученцето ще ни изяде — рече Тад.

Дона понечи да му отговори, ала се сепна и замълча. Куджо още го нямаше. Включването на стартера не бе успяло да го привлече. Навярно бе заспал. Или пък бе получил гърч и бе умрял. Би било чудесно… особена ако бе бавен гърч. И болезнен! Тя отново погледна към задната врата. Беше толкова изкусително близо. Бе заключена. Дона бе вече сигурна в това. Когато някой заминаваше, то той заключваше. Щеше да е велика глупост да се опита да влиза през задната врата, когато съвсем скоро щеше да дойде пощальонът. „Действай така, сякаш всичко е наистина“, казваше понякога Вик. Така и щеше да направи, защото всичко си беше истина. По-добре да приеме, че кучето е още живо и лежи зад полуотворените врати на гаража. Лежи на сянка.

Мисълта за сянка докара слюнка в устата й.

В този миг бе почти единадесет часа. А около четиридесет и пет минути по-късно Дона забеляза нещо в тревата отвъд пътеката, откъм страната на Тад. След още петнадесет минути оглед на мястото тя бе убедена, че там лежи стара бейзболна бухалка облепена със скоч-лента и полускрита сред стеблата на омайничето и овчарската торбичка.

Няколко минути след това, малко преди да пладне, Куджо се измъкна от гаража и премигна глупаво с кръвясалите си, слузести очи на светлината на жаркото слънце.

Думите на Джери Гарсия, леещи се с лекота и все пак някак унило, се дочуваха от коридора, усилени и леко размазани от нечий транзистор, докато накрая прозвучаха така, сякаш гласът излизаше от дълга, стоманена фуния. Наблизо някой стенеше.

Онази сутрин, когато той отиде в миризливата обща баня, за да се избръсне и да вземе душ, в една от тоалетните чинии някой беше повърнал, а в един от умивалниците имаше огромно количество засъхнала кръв.

„Давай, давай, захарче“ пееше Джери Гарсия „само не им казвай, че ме познаваш“.

Стийв Кемп стоеше до прозореца в стаята си на петия етаж в МХА, гледаше към Спринг Стрийт и се чувстваше зле, без да знае защо. Болеше го глава. Мислеше си за Дона Трентън и как я беше прекарал… прекарал я беше, а сега се навърташе наоколо. Навърташе се за какво? Какво, майната му, беше станало?

Искаше му се да е в Айдахо сега. Все Айдахо му се въртеше в главата напоследък. Защо ли просто не си вдигнеш чуковете и не си тръгнеш оттук? Стийв не знаеше. Пък не обичаше да не знае. Не обичаше всички тия въпроси, които му разкатаваха майката на главата. Въпросите бяха контрапункт на ведростта и спокойствието, а ведростта и спокойствието бяха необходимост за развитието на един човек на изкуството. Тази сутрин той се погледна в едно от изпръсканите с паста за зъби огледала и си помисли, че изглежда стар. Наистина стар. Когато се върна в стаята, видя как една хлебарка чевръсто прибяга на зигзаг по пода. Лоши поличби!