Стивън Кинг - Куджо

Е, пощальонът щеше да дойде. Пощальонът щеше да дойде и всичко щеше да свърши. Нямаше да има значение вече, че сега имаха само четвърт термос мляко или пък че рано тази сутрин Дона искаше да отиде до тоалетната и използва за тази цел малкия термос на Тад. По-точно — опита се да го използва. Той бе прелял и сега в „Пинто“-то миришеше на урина — неприятна миризма, която все повече се усилваше от жегата. Дона бе затворила термоса и го бе изхвърлила през прозореца. После чу как той се разби на парчета върху чакъла и заплака.

Но всичко това беше без значение. Беше унизително и жалко да се опитваш да пикаеш в термос. Да, разбира се, че беше. Но нямаше значение, защото пощальонът щеше да дойде… той дори вече товареше синьо-бялата си камионетка до обвитата с бръшлян, тухлена сграда на пощата на Карбайн Стрийт… или може би вече бе започнал ежедневната си обиколка и караше по шосе № 117 на път за Мейпъл Шугър Роуд. Скоро щеше да свърши. Дона щеше да прибере Тад у дома и двамата щяха да се качат горе. Щяха да се съблекат и да се пъхнат под душа, но преди да влезеше във ваната с него, а после под душа, Дона щеше да вземе онова шише шампоан от полицата, да постави внимателно капачето му на ръба на умивалника и да измие първо косата на Тад, а после своята.

Тад отново зачете думите от пожълтелия лист, движейки беззвучно устни. Не както се четеше истински, или както щеше да чете след няколко години („ако някога се измъкнем оттук“, безсмислено, но веднага добави коварното й съзнание), а както се казва нещо, научено наизуст. Както в курсовете за шофьори подготвяха неграмотните за писмения изпит. Това също бе чела някъде, или видяла навярно по телевизията в някакво предаване. И не беше ли изумително колко много глупости побираше човешкия мозък? Не беше ли изумителен начинът, по който той веднага избълваше всичко това, щом нямаше с какво друго да бъде ангажиран? Като изхвърляне на боклуци от подсъзнанието в обратна посока.

Това й припомни нещо, което се бе случило в къщата на родителите й по времето, когато тази къща бе и неин дом. Около два часа преди започването на един от прочутите коктейли на майка й (както обичаше да ги нарича бащата на Дона със злостна ирония — същата тази ирония, която понякога влудяваше Саманта), отходният канал на кухненския умивалник се запуши и всички нечистотии се насочиха някак си към умивалника на бара. Когато майка й врътна кранчето в желанието си да се освободи от отпадъците, проклетият канал запрати силна струя помия право към тавана. По онова време Дона беше горе-долу на четиринадесет години и добре помнеше как до смърт я изплаши невероятната, истерична ярост на майка й. Изплаши се така, че чак й прилоша, защото Саманта разиграваше този панаир пред хората, които толкова я обичаха и се нуждаеха от нея, заради мнението на няколко случайни познати, идващи тук, за да се наливат безплатно с алкохол и да се тъпчат с безплатни сандвичи. Дона бе изплашена, защото тя не виждаше логика в цирка, който Саманта разиграваше… и заради израза в очите на баща й. Беше нещо като примирена погнуса. Тогава за пръв път Дона повярва… повярва и някак вътрешно усети, че тя щеше да порасне, да стане жена: жена, която щеше поне да има шанса да се бори да стане ПО-ДОБРА от майка си, изпадаща в такива ужасяващи състояния, заради такава дреболия…

Дона затвори очи и се опита да подтисне целия този порядък на мисли, притеснена от силните чувства, които предизвикваше споменът. Брошури, парников ефект, отходен канал, после какво? Как загубих Девствеността си? Шест Чудесни Ваканции? Пощальонът — ето за какво трябваше да мисли: проклетият пощальон .

— Мамо, колата може би ще тръгне сега.

— Миличък, страхувам се да опитам, защото акумулаторът е почти изтощен.

— Но ние просто седим тук — рече Тад раздразнен, уморен и сърдит. — Какво значение има дали акумулаторът е изтощен или не, щом само седим тук? Опитай!

— Я не ми нареждай, дете, за да не те напердаша по задника!

Тад се сви от страх при грубия й и сърдит глас и тя отново се изруга наум. Той беше намусен и сърдит… кой можеше да го вини за това? Най-после беше прав. Ето кое я бе разгневило всъщност. Ала Тад не разбираше. Истинската причина, поради която Дона не смееше да опита да пали мотора, бе, че кучето отново ще дойде и това я плашеше. Боеше се, че Куджо ще дойде, а това тя не желаеше за нищо на света.

Със сурово изражение Дона завъртя ключа на стартера. Този път моторът избухтя много забавено, издавайки протяжен и сърдит звук. Изкашля се два пъти, но не запали. Дона изключи и натисна клаксона. Чу се неясен и измъчен сигнал, който едва ли стигаше на повече от петдесет метра, да не говорим за къщата в подножието на хълма.